История
Причините за българо-гръцкия църковен спор са свързани с отношението на гръцките владици към българите и техните действия в българските епархии. След османското завоевание, българските епархии са поставени под контрола на Цариградската гръцка патриаршия. През XVIII век гръцките владици започват да налагат тежки църковни данъци на българите, забраняват богослужението на църковнославянски език и унищожават ценни български ръкописи. Това предизвиква недоволство сред българите, които се противопоставят на привилегиите и подкрепата, които гръцките владици получават от османската власт. Първите сериозни конфликти започват във Враца през 1824 г., когато местните жители искат отстраняването на гръцкия владика и назначаването на българин на негово място. Подобни искания се появяват и в други градове като Скопие, Самоков и Стара Загора. Патриаршията реагира с насилие, включително организира убийството на Димитраки Хаджитошев, който е един от лидерите на движението във Враца. Въпреки това, българите продължават борбата за църковна независимост, като искат назначаване на български владици, богослужение на роден език и изграждане на български храмове. Конфликтът достига връхната си точка на 3 април 1860 г., когато по време на великденската литургия в храма „Св. Стефан” в Цариград, Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх, което символизира отхвърлянето на духовната власт на Патриаршията. Това събитие, наречено „Българският Великден”, получава пълна подкрепа в българските епархии и води до прогонването на чуждите владици и създаването на български църковни общини.
1824 г. |
Конфликтът във Враца
Врачанските българи, начело с търговеца Димитраки Хаджитошев, искат гръцкият владика да бъде отстранен и на негово място да бъде назначен българин.
1838 г. |
Движението в Търново
Движението срещу гръцката духовна власт обхваща и Търново. Българите искат за митрополит родолюбивия учител и книжовник Неофит Бозвели.
1839 г. |
Издаване на Хатишерифа
Издаване на реформения акт Хатишериф – документ на султана, който обявява равноправие и религиозна свобода на имперските поданици. Тези промени поставят началото на организираното църковно движение, чийто ръководен център е Цариград.
1844 г. |
Предоставяне на молби към Патриаршията
Духовниците Неофит Бозвели и Иларион Макариополски съставят две писмени молби (прошения) и ги предават на Патриаршията. В тях настояват за назначаване на български владици във всяка от епархиите по българските земи.
1849 г. |
Изграждане на храма „Св. Стефан”
Със съдействието на Стефан Богориди в Цариград е издигнат храмът „Св. Стефан”. Организирана е църковна община, която поема ролята на ръководен център на българското църковно движение.
3 април 1860 г. |
Българският Великден
На 3 април 1860 г., по време на великденската литургия в храма „Св. Стефан”, отслужена от Иларион Макариополски, не е споменато името на гръцкия патриарх. Това показва, че българите нарушават установените църковни правила и отхвърлят духовната власт на Патриаршията.
28 февруари 1870 г. |
Създаване на Българската екзархия
На 28 февруари 1870 г. султан Абдул Азиз издава ферман за учредяване на Българска екзархия. Тя решава своите дела, без да зависи от Гръцката патриаршия.
1871 г. |
Събор в Цариград
През 1871 г. в Цариград е свикан църковно-народен събор с участието на светски и духовни представители от българските църковни области. Те изработват правила (устав), по които да се управлява Българската църква.
1872 г. |
Избиране на Антим I за български църковен водач
Година по-късно цариградските българи принудили османското правителство да изпълни фермана. За български църковен водач е избран екзарх Антим I.
С унищожаването на Търновската патриаршия предизвикано от османското нашествие, българските епархии попадат под контрола на Гръцката патриаршия. От XVIII век гръцките владици налагат строги църковни данъци, забраняват служенето на църковнославянски език и унищожават ценни български ръкописи. Българите започват да се бунтуват срещу тези мерки и от привилегиите, които гръцките владици получават от османската власт.
Първият сериозен конфликт се случва във Враца през 1824 г. Там местните жители, подбудени от спомена си за епископ Софроний, искат гръцкия владика да бъде заменен с български духовник. Българите в Скопие, Самоков, Стара Загора и други места също заявяват подобни искания. Патриаршията се опитва да потуши недоволството с убийството на лидера на врачанските българи, Димитраки Хаджитошев.
През XIX век много от заможните и влиятелни българи, живеещи в османската столица Истанбул, предприемат действия за начало на българското църковно движение. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски са неговите водачи. Те съставят подробна програма с искания, изпратена към Патриаршията. Тя по-късно я отхвърля и изпраща двамата духовници на заточение.
През 1844 г. с подкрепата на Стефан Богориди, българите издигат храма „Св. Стефан” в Цариград. В столицата е създадена българска църковна община, която води борбата за духовна самостоятелност.
След Кримската война и установяването на реформения акт Хатихумаюн (1856), конфликтът между българите и Патриаршията се разраства. На 3 април 1860 г., по време на великденската литургия, Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия патриарх. Това се възприема като открит отказ от духовната власт на Патриаршията над останалите български епархии. Великите сили наричат това събитие "малък източен въпрос".
Въпреки конфликтите, минава цяло десетилетие преди османската власт да намери решение как да утвърди българската църква като независима. На 28 февруари 1870 г. султан Абдул Азиз издава ферман за учредяване на Българската екзархия.
През 1871 г., в Цариград е свикан църковно-народен събор, който изработва програма (устав) за управление на българската църква. През следващата година за пръв български църковен водач е избран екзарх Антим I.
