История
След Втората световна война се наблюдават редица вътрешни и външни предпоставки, довели до упадъка на колониализма. Вътрешни предпоставки: Възраждането на традиционни културни идентичности и утвърждаването на нови политически проекти, основани на национализма, либералната демокрация или социализма сред местните елити в колониите, подготвят почвата за отхвърляне на чуждата власт. Тези елити, често образовани в метрополиите, започват да повеждат борби за независимост, вдъхновени от идеите за самоопределение и национално освобождение. Примери за това са Махатма Ганди в Индия, Сукарно и Мохамед Хата в Индонезия, Хо Ши Мин във Виетнам и Кваме Нкрума в Гана. Външни предпоставки: Изтощението на Европа след Голямата депресия и двете световни войни отслабва икономически и политически колониалните сили, което затруднява поддържането на контрола им над отвъдморските територии. Враждебността на СССР и САЩ към колониалната форма на управление, както и ролята на международни организации като ООН и Арабската лига, оказват допълнителен натиск върху колониалните империи да предоставят независимост на колониите си. В условията на Студената война, двете свръхсили подкрепят антиколониалните движения в опит да разширят сферите си на влияние, което ускорява процеса на деколонизация.
1918 г. |
Начало на процеса на еманципация на подчинените народи
Процесът на еманципация на подчинените народи на европейските империи започва да набира скорост след 1918 г.
1945 г. |
Ускоряване на деколонизацията
Процесът на деколонизация се ускорява и усложнява след 1945 г., като в него играе роля и Студената война. В този период нараства динамиката на отхвърляне на чуждата власт.
1947 г. |
Независимост на Индия
Независимостта на Индия е извоювана през 1947 г. и е съпроводена с невиждани етнически и религиозни вълнения. Страната губи своята цялост. След масови кръвопролития и размяна на население голяма част от мюсюлманите се отделят в нова държава - Пакистан.
1949 г. |
Независимост на Индонезия
След война през 1949 г. Индонезия извоюва независимостта си от Нидерландия.
1954 г. |
Виетнам побеждава французите при Диен Биен Фу
През 1954 г. виетнамците побеждават французите при Диен Биен Фу. След проведената Женевска конференция Виетнам е разделен по 17-ия паралел.
1955 г. |
Инициация на Движението на необвързаните държави
Началото на Движението на необвързаните държави е дадено през 1955 г. с конференцията в Бандунг, Индонезия.
1956 г. |
Независимост на Мароко и Тунис
Франция дава независимост на Мароко и Тунис през 1956 г.
1961 г. |
Формално основаване на Движението на необвързаните държави
Движението на необвързаните държави е формално основано през 1961 г. в Белград.
1962 г. |
Независимост на Алжир
Алжир обявява независимост през 1962 г. след кървава война с Франция.
1963 г. |
Независимост на Кения
Независимостта на Кения е отложена до 1963 г. поради жестоки репресии от страна на британците, предизвикани от бунт на Мау-Мау (въстаници от племето кикую).
1975 г. |
Независимост на Ангола
Ангола обявява независимост от Португалия през 1975 г., след което става жертва на дълъг конфликт с участието на Южна Африка, Куба и СССР.
1980 г. |
Преименуване на Родезия в Зимбабве
Родезия се превръща в Зимбабве през 1980 г.
В началото на XX век, няколко европейски империи доминират в световния порядък. Въпреки това, процесът на деколонизация започва да набира сила след 1918 г., като набира постоянно ускорение след 1945 г. Този процес е ускорен и усложнен от Студената война.
Европейските империи рядко упражняват пряка власт върху своите колонии, като често се разчита на местните елити, които те сами са изградили. Краят на империализма се корени във възраждането на традиционни културни идентичности и в утвърждаването на нови политически проекти, основани на национализма, либералната демокрация или социализма. Изтощението на Европа след Голямата депресия и двете световни войни, враждебността на СССР и САЩ към колониалната форма на управление и ролята на организации като ООН и Арабската лига също играят роля за упадъка на империализма.
Най-динамичният период на отхвърляне на чуждата власт протича в две фази, между 1945 и 1955 г. и от 1956 до 1980 г. Той обхваща Африка и Азия. В резултат от деколонизацията на политическата карта на света се появяват 90 нови държави, които образуват т.нар. Трети свят.
Махатма Ганди повежда борбата за отделянето на Индия през второто десетилетие на XX в. През 1947 г., след етнически и религиозни вълнения, Индия обявява независимост, но губи своята цялост. Мюсюлманите се отделят в нова държава - Пакистан. Конфликтът между двете страни ескалира през 1965, 1971 и 1999 г., като се стига до нови индо-пакистански войни.
През 1949 г. Индонезия извоюва независимостта си от Нидерландия. Във Виетнам, през 1954 г., виетнамците побеждават французите при Диен Биен Фу. В резултат, Виетнам е разделен по 17-ия паралел, а Северен Виетнам, подкрепен от Китай и СССР, започва борба за обединяване на страната под комунистическа власт.
След Първата световна война, Великобритания и Франция осъществяват контрол чрез мандатната система, одобрена от Обществото на народите. Оттеглянето им обаче се отлага, което довежда до вълна от независимости в Ливан, Сирия, Ирак и Йордания. В Палестина обаче се ражда Израел през 1948 г., като не допуска формирането и на палестинска държава. Това води до продължителни войни, насилие и дестабилизация.
В Африка, колониалните сили дават независимост на Мароко и Тунис през 1956 г., но Алжир е освободен едва през 1962 г. Първата свободна страна на юг от Сахара е Гана. Въпреки това, процесът на деколонизация в Централна, Източна и Южна Африка е тежък и предизвиква множество конфликти.
В условията на Студената война, СССР и САЩ се борят за влияние над антиколониалните движения. Това води до създаването на Движението на необвързаните държави през 1955 г., което обаче не успява да намали тежестта на богатия Север върху развиващите се държави.
