Когато в утрото на 28 януари 1837 година из Петербург се разнася слухът, че предния ден Пушкин се е дуелирал с французина Дантес и сега лежи тежко ранен, пред къщата му се събира огромна тълпа. Това били хора от всички съсловия: и дворяни, и интелигенти, и прости селяни в кожуси и цървули, които даже не можели да четат. Всички те искали да изразят почитта си към умиращия поет. Неговата гибел предизвикала всенародно страдание.
Това, което привличало хората, не било нито височайша заповед, нито повърхностния интерес към скандала с поредната светска знаменитост. Това било дълбокото съзнание, че този човек е изрекъл думи, с които е помогнал на самите тях по-добре да разберат и себе си, и страната си, и проблемите, и мечтите си. Гласът на Пушкин бил в някакъв смисъл техният глас, гласът на Русия и на човечеството. А хората осъзнавали огромната сила на словото и разбирали, че в онзи момент, в който този мощен глас замлъкне, истината, красотата и идеалите в техния живот ще станат по-малко, а може и въобще да изчезнат. Изразявайки почитта си към Пушкин, те всъщност изразявали своето желание да бъдат по-мъдри, по-благородни и най-много от всичко - свободни. Свободни от обществените принуди, от бюрократичния ред, от съсловните различия, от неравенството и несправедливостта.
Само няколко месеца преди това поетът, сякаш предчувствайки нелепата си смърт, пише в едно от най-значимите си стихотворения: „И на народа си ще вляза аз в душата, защото доброта събуждах с моя стих и в този век жесток възславих свободата, и падналия подкрепих.“ Това не е високомерно самохвалство, а заслужено самочувствие на човек, който осъзнава своята мисия и достойно я изпълнява. Защото доброто, свободата, подкрепата за падналия са „много по-мили на Господа вишни от всичките химни и тропари лишни“, както ще напише много по-късно българският народен поет Иван Вазов.
Времето, в което твори Пушкин, е сложно. Русия вече е преживяла модернизиращите реформи на Петър I и Екатерина II. Идеите на Просвещението, науката и изкуството са проникнали в необятната страна и са донесли своите плодове. Освен това руският народ успява да се сплоти и да излезе още по-силен и обновен от голямото изпитание през 1812 г. - нахлуването на Наполеоновите войски. Всичко това е основание и за самочувствие, и за национално достойнство. От друга страна обаче, страната е обхваната от пипалата на самодържавието - абсолютната власт на монархията и бюрократичната машина. Цяла Русия прилича на военен лагер - събужда се от биенето на барабан, целият ѝ ден е разписан по часове, а вечер заспива отново по команда. Чувствителните и мислещите хора не могат да приемат тази мрачна и нерадостна действителност и започват да търсят излаз. До Русия достигат отгласите от европейските революции, зараждат се идеалите за свобода, братство и равенство между хората, за човешко достойнство и чест, за исконни човешки права. Сред младите дворяни възниква недоволство, бързо прераснало в организирано движение за реформи и разразило се в спонтанен бунт през декември 1825 г. По името на месеца, в който избухва бунтът, тяхното движение получава името „декабристи“. Бунтът е смазан с необикновена жестокост. Но идеите на декабристите още дълго ще определят обществените настроения.
Цялата тази атмосфера на търсения, идеали, надежди и разочарования намира израз в творчеството на Пушкин. То обхваща извънредно голям кръг от теми и проблеми, свързани с историята на страната, с нейното сложно и противоречиво настояще, с надеждите за бъдещето. И всичко това пречупено през идеите и художествените търсения на Романтизма с неговия култ към свободата, към човешките чувства, към истинските стойности и естествеността. Разнообразните по жанр и тематика произведения на Пушкин се стремят да извадят човека от скуката на подредения в бюрократичните калъпи живот и да го поведат по пътищата на въображението и свободния дух. Оттук и любовта му към приказката, към романтическата поема, към баладата, към интимното послание-разговор с приятел или любима жена.
Заслугите на Пушкин за създаването на това, което се нарича „руско самосъзнание“, са огромни. Той не само разкрива забравени страници от националната история, но и създава може би най-широката картина на руския живот във всичките му измерения и обществени слоеве. Огромна е и заслугата му за утвърждаване на руския език като средство на изящната литература - до този момент в образованите слоеве се говори главно на френски.
Бидейки национален поет обаче, той не престава да е изразител и на общочовешките ценности: любовта, приятелството, смисълът на живота, честта и достойнството на човека, свободата в най-широкия смисъл на думата. В неговите творби тези идеи звучат не като морализаторски лозунги, а като изстрадани истини, породили се в съзнанието на читателя като следствие от размислите му над противоречивата съдба на героите. При Пушкин мислителят, общественият деец и художникът са в пълна хармония и неразрушимо единство, което го прави толкова велик поет, чието значение не намалява почти двеста години след неговата смърт.