Анализ на одата „Левски“ от цикъла „Епопея на забравените”

Анализ 2364 думи 06.01.2023 rad**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Цикълът „Епопея на забравените“, и по-специално одата „Левски“, са писани в началото на 80-те години на 19 век – време, което е много близо до описваните събития, но и безкрайно далече от тях. Защото само няколко години след Освобождението българите забравят големите национални идеали и се впускат да уреждат материалния си живот. Темата за загубения идеал силно занимава Вазов. Той съзнава, че нацията се нуждае от идейна спойка, която да превърне отделните хора, наричащи се „българи“, в общност, осъзнаваща отговорността си към отечеството. Защото без тази отговорност ние ще живеем в това отечество като чужденци.
          Човешкият живот се състои от две половини. Докато човекът живее в едната – делничната – той е зает с материалното си оцеляване: работи, печели пари, грижи се за семейството си. Това е необходимо, за да може животът да продължи. Но вдаден прекалено в материалното, човекът може да забрави за големите ценности, управляващи цялостния космически ред – връзката между земно и божествено, справедливостта, съпричастието, вечната борба между доброто и злото. А забравяйки за тези неща, човекът е застрашен от объркване, деградация и гибел. Ето защо още от древността хората са намерили начини периодично да напускат своя делник, за да си припомнят забравените ценности.
          Ролята на поета, така както я схваща Вазов, е да се бори със забравата. В едно от ранните си стихотворения, наречено „Забравените“, той много точно поставя проблема, познат на човечеството още от старозаветния разказ за Мойсей и неговия народ. В отсъствието на водача хората забравят за истинския бог и започват да се кланят на Златния телец:

          Паметник гранитен с надписи унили
          вдигнат е за вази върху тях могили.
          Но кого той стряска? Но кого той чуди?
          Камъкът не може камънье да буди.
          Какво той говори нам не е познато;
          други идол знайм ний, но той е от злато,
          други звук сърца ни вълнува приятно,
          вашето значенье нам е непонятно.

          Тази постановка на проблема обяснява защо „Левски“ е построен така, както го познаваме – един дълъг, почти театрален монолог на героя в началото и подробен разказ за неговите подвизи, залавяне и мъченическа смърт във втората част. По този начин Вазов иска да покаже, че саможертвата на Левски не е самоцелна, а е предназначена да въплъти в живота някаква ценност. Тази ценност е въведена чрез въпроса „кое е по-угодно Богу?“. Традиционните начини за служене са вече неефективни – манастирите, тропарите, каноните не са в състояние да внушат идеята за национално самоопределение, да постигнат човешка и социална справедливост, съпричастие между хората, милост към падналия, пожелаване на свободата. Нужен е друг тип служене, друг подвиг, друго действие. Трескаво търсейки своя път, Левски постепенно узрява за истинската си мисия и един ден решава да напусне тесния за неговата душа манастир и да се посвети на делото, което наистина ще доведе до свобода и справедливост.
          Втората част на одата е описание на поетия от героя път – проповядването на новите идеи, чудото на народното пробуждане, предателството, мъченичеството, смъртта и безсмъртието. Именно подвигът на героя е този, който може да доведе до така желаната свобода, той успява да въодушеви българите да се вдигнат и да постигнат желаното. А цената, която трябва да се плати, е саможертвата, която в цялата творба е приравнена с най-великите подвизи в човешката история – саможертвената смърт на Исус Христос и на всички мъченици на прогреса. Интересното тук е, че освен мъчениците на вярата са споменати герои като Прометей, Сократ, Колумб и Ян Хус – хора, защитили човешкия прогрес. Защото по времето, в което е писана одата, това е основната задача, стояща пред българската нация – да постигне не просто политическата си свобода, но и да се нареди сред общността на развитите народи чрез едно истинско човешко достойнство.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Борбата, която води Левски, както и всички останали герои от „Епопеята“, е срещу турското владичество. Но не това е основният конфликт в творбата. Защото политическият противник е ясен, пък и по времето, в което одата е създадена, той вече е победен и отблъснат, свободата поне формално е дошла. За да бъде обаче тази свобода истинска, българският народ трябва да се превърне в модерна нация, да се сплоти и осъзнае по нов начин. А за това е нужен идеал. За да бъде пък този идеал жив, е нужна памет. Затова и конфликтът, около който се изгражда произведението, е противопоставянето памет – забрава, развит и в опозициите позор – слава, служене – предателство, смърт – безсмъртие. Безсмъртие не само на конкретния герой, а на цялата общност, която ще успее да победи разрухата и смъртта само ако помни идеала, в чието име е извършен подвигът на героите. И не само да помни, но и да го превърне в пример за следване.

          3. ГЕРОИТЕ НА ОДАТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Както вече на няколко пъти казахме, образът на Левски, който одата създава, следва модела на легендата. Героят притежава една истинска действена добродетел, която го води по пътя на борбата и му дава сили да извърши своите легендарни подвизи и чудеса. Най-важният от тези подвизи е способността му да убеждава и да въодушевява. Или, както казва поетът, „и семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата“. Заедно с това одата рисува и другите легендарни характеристики на героя – неговото безстрашие, прозорливост, неуловимост, вездесъщост, отдадеността му на делото, която го е накарала да напусне всичко земно и да се отдаде изцяло на своята мисия. В някои моменти образът на Левски не съвпада напълно с това, което познаваме от документалните свидетелства. „Беден, гол, бос, лишен от имотът“ всъщност е буквално повторение на библейския сюжет, който ни показва облечения в окъсана хламида Исус да обикаля с учениците си Галилейското езеро и да проповядва новото учение. По всички възможни начини творбата се стреми да припознае в Левски образа на Христос. Дори и чрез пряко сравнение: „Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов“.
          Тук за пръв път се появява и мотивът за мъченичеството, развит чрез поредица от сравнения с великите мъченици на човечеството. Героят повтаря техния подвиг, а задачата на одата е да внуши на идващите поколения българи да повторят на свой ред делото на Левски. Така нравственият идеал, на който служи героят, се превръща в общонационален и общочовешки.
          И резултатът не закъснява. Чудото се случва. Но това не е традиционното християнско чудо, а нещо различно. Христос, според евангелието, възкресява мъртвия Лазар, т.е. един отделен човек. Докато чудото, извършено от Левски, е възкресяването на цял един народ. Никога до този момент българите не са били така единни, така решени да постигнат своята свобода. Всички като един се включват в делото и скоро наистина се превръщат в общност. Или, както се казва в едно от другите произведения на „Епопеята“: „и в няколко деня, тайно и полека, народът порасте на няколко века“.
          За да бъде пълна съпоставката на Левски с Христос, но и за да се покаже истинската цена на подвига, е въведен и мотивът за предателството. Историците все още спорят дали наистина Левски е станал жертва на предателство и дали предателят е поп Кръстьо Никифоров от Ловеч. Но фактите и историята са едно, а художествената логика изисква друго – предателят е нужен, за да извиси героя с дълбочината на своето падение. Така както Христос е невъзможен без Юда, и образът на Левски е невъзможен без поп Кръстьо. Впрочем одата посочва еднозначно този паралел: „който равен в ада има само Юда“. Но важна е още една причина поп Кръстьо да бъде обявен за предател – това, че е поп.
          Той е свещеник, служител на християнската църква. Но не беше ли „манастирът тесен“ за новата цел, която си поставя Левски? Той също като Исус, противопоставил се на книжниците и фарисеите, се опълчва срещу остарелите начини да се служи. Така свещеникът се оказва на страната на старото, ретроградното, което Левски иска да преодолее, за да издигне една нова вяра – в свободата и човешкия прогрес. Затова поп Кръстьо не е могъл да се размине с ролята на предателя. Освен Юда той изпълнява и друга роля – тази на първосвещеника Каяфа, пазителя на стария църковен ред. Наслагвайки се, тези два мотива превръщат поп Кръстьо в необходимия грешник.
          След залавянето си, Левски, подобно на Христос, е подложен на мъчения. Именно те показват неговата жертвоготовност. Това е важен момент в легендарната схема, защото само онзи, който е готов да умре с мъченическа смърт в защита на проповядвания от него идеал, може да се нарече истински герой. В първите редакции на стихотворението мъченичеството е описано подробно и изчерпателно, но по-късно авторът съкращава тези пасажи, за да постигне едно по-голямо и по-значимо обобщение, поставяйки съдбата на своя герой наравно с големите исторически примери. Защото всички споменати в одата образци на подражание са именно мъченици, загинали в името на някаква възвишена цел.
          След това идва ред и на реликвата. Бесилката на Левски е сравнена с кръста на Христос. Това не са просто уреди за умъртвяване, а символи на подвига. Те материализират действената добродетел на мъченика и я пренасят през времето. В одата това е казано пряко – „и смъртта на тебе, о, бесилко свята, бе не срам, а слава, нова на земята и връх, откъдето виждаше духът към безсмъртието по-прекия път!“. Така финалът на стихотворението обединява всички разработени в нея противопоставяния: срам – слава, смърт – безсмъртие, за да посочи истинския пример за следване и достойното човешко поведение в името на идеала.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ОДАТА

          Изобразеният в одата свят се подчинява не на исторически документираната истина, а на модела на епопеята и легендата. Той създава една поредица от символи, внушаващи идеята за мисия, за отречение от земното, за легендарен подвиг, мъченичество и саможертва, с които се плаща за свободата.
          Най-напред е поставен въпросът какво е нужно на човека. Чрез дълга поредица от реторически антитези се внушава, че в съвременния свят традиционните религиозни ритуали вече са отживелица, а истинското служене е свързано със съпричастието, справедливостта, националното достойнство и братството между хората. Спасението на човека вече се мисли не като измолване на място в рая, а като борба за човешки правдини. Само така служенето има смисъл.
          След това идва описанието на отречението от делничните ценности и посвещаването на мисията. Паралелно с тях героят изявява и своите необикновени способности на водач и борец – неуловим, вездесъщ, прозорлив, решителен. Така успява да убеди българите в смисъла на своята борба и ги подготвя да се включат в нея. А целта е да се случи чудото и робът да се превърне в българин, готов да умре за свободата си.
          Особено внимание е обърнато на мъченическата смърт. Бесилката е сравнена с основния символ на християнската цивилизация и по този начин се превръща в път към безсмъртието. Този образ е много въздействащ и убедителен, въпреки парадокса, който се съдържа в него – смъртта се превръща във вечен живот. И това не е само художествено внушеше, а историческа необходимост – вече 150 години след гибелта на Левски се вижда, че неговата саможертва е била оправдана и че героичната му смърт наистина се е превърнала в основен ценностен ориентир за българите. Така одата успява да изгради образа на великото време на нацията, т.е. да припомни големите национални идеали, забравени в дребнавото време. И тук естествено изниква въпросът – кое е това дребнаво време? Дали става дума само за първите години след Освобождението? Обобщението, до което се издига Вазов, преодолява ограниченията на историческата конкретност и вече сто и четиридесет години внушава на българите, че единственият път пред тях минава през усилието да се преодолее забравата и да се следва повелята на великото време. Без това не може да има нито нация, нито осмислен човешки живот за индивида. В този извод е и обяснението за продължаващата актуалност на Вазовия поетичен цикъл. Паметта за великото време винаги ще ни е нужна, особено в моменти на криза. Такива като днешната, а и още много други - преди и след нея.

          5. МЯСТОТО НА „ЛЕВСКИ“ В КУЛТУРНАТА  ИСТОРИЯ

          Цикълът „Епопея на забравените“, от който „Левски“ е едно от най-силните стихотворения, е сред онези произведения на българската литература, чрез които българите преживяват своята история, изграждат си образ на света и идеали, които да ги водят през изпитанията на времето. Едва ли има българин, който в някой момент да не е изпитвал нужда да чуе това слово и да се вдъхнови от примера на Апостола. Защото свободата не е и не може да бъде веднъж завинаги дадена. За нея трябва да се воюва всеки ден. Но за да бъде тази борба резултатна, усилията на всички членове на общността трябва да са насочени в една посока. И задачата на творби като „Левски“ е да задават тази посока и всеки ден да ни сочат примера, който да следваме.