Анализ на разказа „Ветрената мелница“

Анализ 2666 думи 21.11.2022 fer**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          1. СЮЖЕТЪТ НА РАЗКАЗА И ТЕМАТА ЗА ТРУДА И ТВОРЧЕСТВОТО

          В своята беседа с младите писатели, публикувана по-късно под заглавието „Как пиша“, Елин Пелин споделя, че трябвало да опише сушата, за да обясни защо дядо Корчан, героят от „Ветрената мелница“, тръгва да прави вятърна мелница на място, където за такива мелници се е говорило само в приказките. С други думи, темата на разказа не е сушата, а необичайното решение на Лазар Дъбака и дядо Корчан да строят вятърна мелница – нещо, което излиза извън нормалните представи. Накратко казано, темата на разказа „Ветрената мелница“ е нестандартната трудова задача.

          А тя е необичайна, защото селският труд е особен. За разлика от занаятчията, селянинът не преработва природния материал, за да направи нещо изцяло ново, което не съществува в природата. Селянинът се труди, за да подпомогне природните процеси – сади, копае, жъне и събира плодовете. Но не той произвежда плодовете, а природата. Затова селският труд е толкова свързан с природните цикли и в него няма необичайни неща. Това прави селянина зависим от капризите на природата. Тази зависимост обаче предизвиква две противоположни решения.

          Едното е да се реагира с мъка, с примирение и отчаяние. Повечето от селяните постъпват така. Другото решение обаче е свързано с търсенето на нетрадиционен изход. Водата пресъхва и водениците млъкват. Но водата ли е единствената природна стихия, която кара мелниците да се въртят? От векове хората използват и вятъра. Да, вярно е, че по описваните места той не се използва и затова в езика на хората думата „мелница“ и думата „воденица“ са пълни синоними. В скоби казано, в едно от пиратските издания на Елин-Пелиновите произведения този разказ е озаглавен „Ветрената воденица“ – пълен смислов абсурд. Затова начинанието на Дъбака и дядо Корчан изглежда необичайно и дори налудничаво за повечето селяни. Този момент е подчертан от песничката, която дядо Корчан си припява, докато работи: „И аз, дърто магаре, защо по твоя ум детински ходя!“. Точно тези необичайни решения обаче са това, което движи живота напред.

          Когато искаме да определим темата на разказа, трябва да отчетем и още едно обстоятелство. Известно е, че Елин Пелин изразява основната си идея чрез завършека на разказаната случка. Това е негов неизменен творчески принцип. Но разказът „Ветрената мелница“ не завършва с построяването и успешното заработване на новата мелница, а с надиграването между Дъбака и Христина и последвалата сватба. Мелницата остава да стърчи на края на селото като паметник, напомнящ за сушавата година. Защо темата за необичайната трудова инициатива се преплита и на практика се подменя от темата за любовта и семейството?

          За да отговорим на този въпрос, трябва да си припомним причината, заради която човекът се труди – той иска да се освободи от прекалената си зависимост от природата. Защото преживяването с плодовете, които можем да откъснем от дърветата, е възможно само в райската градина. А човекът не живее в рая. Наказание ли е това, или е съперничество с божествената сила на Сътворението, е друг въпрос. Така или иначе обаче, трудът е това, което поддържа и развива човешкия живот за разлика от живота на всички други същества. Но човешкият живот се ражда от връзката на мъжа и жената и в този смисъл тяхното съединяване е неизменно условие за продължаването на живота. Ето как стигаме до извода, че проблемът за труда и проблемът за продължението на рода са тясно свързани. Но и още нещо – сюжетът за една необичайна трудова инициатива завършва с разказ за една необичайна сватба. Сватба, която е резултат от състезание, от надиграване. Защо е било нужно то, ще разберем, след като анализираме основния конфликт, движещ действието в разказа.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Във „Ветрената мелница“ конфликт в традиционния смисъл на думата не съществува. Няма сблъсък между двама герои, всеки от които защитава собствена позиция, какъвто наблюдаваме в „Андрешко“. Дори и подигравките на селяните към двамата майстори са по-скоро незлобливи шеги, отколкото някакво съзнателно противопоставяне. Именно подигравките са това обаче, което ще ни подскаже в какво се крие необичайният конфликт, около който е изграден този разказ. Неговата същност се определя от сблъсъка между два противоположни житейски модела. Според единия модел човекът трябва да следва неотклонно установените правила, които са се доказали във времето. Тяхното следване осигурява онази стабилност, от която се нуждае всяка човешка общност. В общи линии този поведенчески модел е успешен при благоприятно стечение на обстоятелствата. Когато обаче условията се променят към по-лошо, тогава този стереотип се оказва пречка. Пречка за намиране на решение. Защото ритуалите, молитвите и дълбоката вяра може да не доведат до благоприятен изход. Разказът „Спасова могила“ дава убедително доказателство за това.

          Единствено правилното житейско поведение в този случай е активното търсене на нетрадиционен изход. Човекът не бива безропотно да се подчини на съдбата си, а волево да ѝ се противопостави, да влезе в противоборство с нея. От гръцката древност този принцип се проявява в културния механизъм, наречен „а̀гон“, т.е. състезание. Агонът не е просто премерване на силите. Той е основен принцип на битието, при който човекът трябва да докаже, че е достоен, че владее мъдростта на живота, а като следствие от това – че може да оживее. Затова агоничното противопоставяне по принцип е равнозначно на борбата между живота и смъртта. Печелиш състезанието – живееш. Губиш състезанието – умираш. При агона хората не се състезават помежду си, а с живота и света – победителят доказва, че е най-­силният в битката и затова заслужава да живее. В този смисъл надиграването, в което прераства радостта на селяните след появата на облака, е израз не на състезание между двама души, а доказателство, че те приемат предизвикателството на битието и не се примиряват с обстоятелствата. Затова в състезанието, описано в разказа, няма победител и победен. Особено за Христина. Ако спечели, тя получава наниз жълтици. Ако загуби, получава съпруг, доказал, че може да се бори с живота, да приема трудностите и да ги преодолява. Така надиграването се оказва онази смислова връзка, която обединява двата иначе доста различни мотива – за труда и творчеството, от една страна, и за любовта, съхраняваща и обновяваща живота, от друга. Но надиграването изпълнява и още една функция – то разграничава двете групи герои, разделени от противопоставянето на двата житейски принципа.

          3. ГЕРОИТЕ НА РАЗКАЗА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

           Действащите в разказа „Ветрената мелница“ герои отчетливо се разделят на две групи. В първата влизат всички жители на селото извън тримата главни герои. Те спазват неотстъпно утвърдените житейски модели във всички области на живота – и в труда, и в семейните отношения, и в ритуалите, и във вярата. Постъпвайки така обаче, те се оказват напълно зависими от външните обстоятелства. Единствената им възможна реакция са чувствата – докато обстоятелствата са неблагоприятни, те изпитват мъка, примирение и отчаяние. Дойде ли обаче лъч надежда, веднага са готови да се зарадват, да проявят цялата си жизненост. Това поведение в известен смисъл е правилно, то отразява натрупаната през вековете народна мъдрост и позволява на общността да премине през всички изпитания, приемайки загубите философски, с поглед неизменно устремен напред.

          Подобно поведение обаче има и своята обратна страна. То не е способно да роди нищо ново, да намери нестандартни решения на възникващите проблеми. С други думи, ако хората следваха само този поведенчески модел, животът нямаше да се развива. Затова и в центъра на разказа са поставени трима души, чиято житейска нагласа е различна.

          На първо място сред тях е, разбира се, Лазар Дъбака. В неговата личност хармонично се съчетават предприемчивият модерен човек, който непрекъснато търси нови пътища, и уважаващият традиционните ценности мъж, който съзнава своите отговорности и е готов да ги спазва. Лазар не се бои да излиза извън утъпканите коловози на селския живот – да замине за цели десет години на гурбет във Влашко, да остане до трийсет години неженен, непрекъснато да замисля различни начинания, от които лесно се отказва, когато установи, че замисълът не е изпипан до последната подробност. Освен майсторските си ръце Лазар притежава весел и незлоблив характер, който му позволява да приема с леко сърце подигравките на своите съселяни и да преследва неотклонно целта, която си е поставил. Освен това е и ненадминат играч, чието майсторство в танците може да увлече цялото множество, предизвиквайки възхищение. И все пак най-важното му качество е скрито в следното изречение: „Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение, и Христина неволно падаше под силата му.“ Това надмощие не се дължи на груба физическа сила. То е резултат на цялостната мощ на личността, способна да се изправи срещу всяко предизвикателство и да го преодолее. Победата на Лазар в надиграването има подчертано символичен характер, представяйки го като човек, достоен да се изправи срещу битието. А това е изключително висока оценка, която един човек може да получи.

          Неговият другар във воденичарството и майсторлъка, дядо Корчан, не е показан като чак толкова силен човек. По­скоро той е символ на житейската мъдрост – преодолял загубата на всичките си близки, той е разбрал какво в живота е важно. Затова и толкова охотно се включва във всички начинания на Дъбака, приемайки с хумор възможността поредното увлечение да се окаже ненужно. И все пак именно дядо Корчан, чиято възраст го поставя на границата между живота и смъртта, ясно осъзнава, че за да победи животът, хората трябва да се събират в семейства. Но не на всяка цена, а само тогава, когато докажат, че са достойни не само един за друг, но и за живота като цяло. Ето защо глухият старец се радва най-много, когато немирната му внучка и най-добрият му приятел намират пътя един към друг и то по толкова впечатляващ начин.

          Много необичаен е образът на Христина, палавата внучка на дядо Корчан. Съдбата ѝ не е от най-радостните – загубила е всичките си близки и е останала самичка с глухия си дядо. Но това не я е сломило, както би станало с по-слабите хора. Напротив – убедило я е, че човек може да постигне нещо в живота си само ако е весел, смел и дързък. И не е случайно, че именно Христина предизвиква Дъбака да се надиграват. Разказвачът на няколко места дискретно подсказва, че тя не е безразлична към него, но не може пряко да му покаже чувствата си. Това би противоречало на установените правила. Но предизвиквайки го, тя получава възможност едновременно да провери две неща – дали Дъбака е достоен за нея, което означава, че е способен да се изправи срещу житейските изпитания, от една страна, а от друга – да провери и себе си, дали е достойна да му бъде равностойна партньорка. Именно затова надиграването е толкова важен момент в развитието на сюжета, обединявайки всички аспекти на живота в една вътрешно хармонична и непротиворечива картина.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РАЗКАЗА

          Всички, които са познавали Елин Пелин и неговото родно село, са единодушни, че описаното в разказа напълно съответства на пейзажа, нравите и дори събитията, случили се в това село. Първообразът на Лазар Дъбака е самият баща на писателя, Йото Варджията, който също построил вятърна мелница през една сушава година. С други думи, образът на света, описан в разказа, е подчертано реалистичен. В същото време обаче той е пронизан и от една висока символична обобщителност. Не е случаен фактът, че в този разказ образите и езикът на народните песни и приказки присъстват толкова отчетливо. Сравнявайки сушата с триглава ламя, която пие водите на селото, Елин Пелин дава един обобщен образ на борбата на човека с природните стихии, символично показани като хтонични чудовища. Целият живот на селото е пронизан от тези представи, изразени както в ритуалните песни и танци, с които девойките призовават дъжда, така и в малко заплашителния образ на изоставената мелница, станала убежище на тъмни духове, и сравнена със зъбато чудовище.

          Както вече се убедихме, надиграването също притежава висока степен на символична обобщителност, приравняваща го с митологичната сила на древния а̀гон. И все пак основният символичен образ в разказа е, разбира се, вятърната мелница. Ненапразно в своята беседа Елин Пелин казва, че такива мелници се срещат по родните му места само в народните приказки. А в приказките не се говори за обичайния бит. В народното поверие мелницата е място, станало „убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст“. Спомняме си, че Дон Кихот също вижда във вятърните мелници зли великани, носители на дяволското начало в света. Както вече знаем, такива необичайни места имат според народните вярвания двояка природа. От една страна, те са плашещи, защото крият множество неизвестни опасности. За приказния герой обаче те освен място на изпитание са и място, където той може да докаже своята способност да се противопостави на съдбата си и в края на краищата да спечели престижно място в света, символизирано от ръката на царската дъщеря или син. В този смисъл сватбата, с която завършва разказът, се появява закономерно – тя е наградата за тези, които са успели да се докажат, изправяйки се пред неизвестността и изпитанията.

          За повечето хора от селото обаче мелницата е символ на нещо друго – на вятъра, който вее в главите на двамата майстори. За тях мелницата, преди да стане зловещ силует, е поредната проява на лекомислие у хора, склонни да пренебрегват вековната житейска мъдрост. Финалът на разказа обаче недвусмислено показва, че понякога и най-ветреното начинание може да се окаже по-ценно и по-правилно от проявите на остарялата мъдрост. Всичко зависи от това кой се заема с него. И затова изоставеният ѝ силует остава да стърчи над селото не само като „единствен спомен за сухата година“, но и като знак за това, че истинският човешки живот започва тогава, когато предизвикаме света, въвличайки го в едно състезание на живот и смърт.

          5. РАЗКАЗЪТ „ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          „Ветрената мелница“ е един от малкото разкази на Елин Пелин, в които социалното противопоставяне не стои в центъра на художественото послание. Това е може би причината този разказ да не обрасне с противоречиви тълкувания, настояващи, че коренът на всяко зло е в социалното неравенство, както това се случва с разкази като „Андрешко“ и „Спасова могила“. Разбира се, по времето на социализма и този разказ не се размина с обвързването му със социалната проблематика, както личи в откъса от книгата на Искра Панова. И все пак основното внушение на този разказ винаги е било, че за човека е важно непрекъснато да търси нови пътища, да се изправя пред предизвикателствата на живота, за да не позволява той да го мачка, а сам да гради своята съдба.