Анализ на „За буквите“ - вариант 1

Анализ 3105 думи 03.02.2023 iwe*****@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Смята се, че това съчинение е написано в последното десетилетие на IX век. По това време начело на българската държава застава цар Симеон. При него приетото наскоро християнство се укрепва и институционализира, утвърждават се славянската азбука и новият богослужебен език. Времената са бурни, защото скоро след като княз Борис Покръстителят се оттегля в манастир под името Михаил, неговият син Владимир (Расате), наследил баща си на престола, решава да се върне към езичеството. Борис излиза от манастира, залавя сина си и ослепявайки го, го детронира и поставя на негово място по-малкия си син Симеон. Всички тези събития е трябвало да бъдат узаконени и затова в края на 893 или в началото на 894 г. е свикан народен събор, известен под името Преславски събор, който приема четири важни решения:

1. Владимир да бъде свален и на престола да се възкачи Симеон. За това е било нужно да се променят правилата за наследяване на престола.
2. Столицата да се премести от Плиска в Преслав.
3. Византийските духовници да се изгонят и да се заменят с български.
4. Българският език да замени гръцкия в богослужението и като официален език на държавата.

          Тази атмосфера благоприятства появата на полемични и учителни слова, които да утвърдят в съзнанието на българите големите духовни промени. Част от тези вероятно многобройни ораторски текстове е и съчинението, познато под името „За буквите“. Не е ясно дали то представлява цялостен текст, или е част от по-голямо произведение. Но безспорно е оригинално съчинение, за разлика от повечето книжовни паметници на епохата, които са превод от гръцки.

          Голяма загадка представлява авторът Черноризец Храбър. От съдържанието на текста личи, че това е изключително образован човек, познаващ много добре историята, граматиката и ораторското изкуство. Затова са изказвани мнения, че зад името Черноризец Храбър се крие някой много известен книжовник – Климент Охридски или Йоан Екзарх. Допуска се дори, че това може да е самият цар Симеон, който, както е известно, е получил образование в прочутата Магнаурска школа, където е учил и самият Константин-Кирил Философ. Причина за споровете е неяснотата в тълкуването на двете съставки на името. Дали става дума за лично име Храбър, а определението „черноризец“ означава „монах“, или думата „храбър“ показва главното качество на черноризеца. Днес в науката е утвърдено мнението, че авторът е бил светско лице, който е приел името Черноризец Храбър като псевдоним, за да скрие тази страна от дейността си. За неговия образ можем да съдим само от проявите му в текста на съчинението.

          До нас „За буквите“ е достигнало само в преписи, най-ранният от които, известен като Лаврентиев препис, е поместен в сборник, намерен в Атон и пренесен в Москва.

          1. ВОДЕЩИТЕ МОТИВИ И ХУМАНИТАРНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВРЕМЕТО
          На кои въпроси иска да отговори текстът?
          „За буквите“ е съчинение, в което отделните задачи на ораторското слово се преплитат и допълват. На преден план излиза нуждата да се защити правото на славяните да четат и пишат на своя език. Това са задачите на апологията, която едновременно защитава и възхвалява. От друга страна, защитата на славянското писмо се осъществява със средствата на полемичното слово. Чрез него се представят аргументите на спорещите страни, за да се докаже лъжливостта на противниковите доводи и да се утвърди като единствено правилна тезата на защитника. За да стане това по-успешно, както и да се докаже, че аргументацията на защитника е наистина единствено правилната, е нужно да се привлекат много знания по история, граматика и богословие. Заедно с непосредствената задача да защитят мнението на автора, тези пасажи изпълняват и функциите на учителна беседа - да дадат на читателите знания. Още повече, че по времето, когато е писано съчинението, българите все още са знаели твърде малко както за християнската вяра, така и за историята.

          В хармония с тогавашните представи, славянското писмо е защитено като висша проява на божията мъдрост. Бог е проявил обичайното си човеколюбие и милост и е изпратил на славяните св. Константин-Кирил Философ, който им е подарил азбуката и е превел евангелското слово, за да им помогне да постигнат разум и спасение. Много интересна е и съпоставката между представите за сътворяването на писмеността и сътворяването на света според езичниците и християните. Тази съпоставка не е изречена пряко, но се подразбира от цялостното представяне на аргументите. Според представите на езичниците светът е създаден бавно и постепенно, като се сменят различни етапи и различни богове. Според християните обаче, светът е създаден от един Бог и за съвсем кратко време. Същото е и с писменостите. Гръцката азбука и книги са създавани от много хора в течение на много векове, докато славянските - за кратко време и от само един „свят мъж“. С други думи, славянската писменост е много по-близка до същността на християнската вяра, отколкото която и да е друга. С утвърждаването на своята теза авторът дава отговор на един много важен за епохата въпрос - кои са истинските пътища за приобщаване към Бога и на какъв език трябва да се общува с него. Спомняме си, че това бяха и въпросите, на които отговаря и св. Кирил в посветеното на него пространно житие. А с възхвалата на славянската писменост авторът иска да внуши на своите слушатели и читатели гордост, че принадлежат към един богоизбран народ.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
          Кои ценности на човека и обществото са включени в конфликта?
          Кои герои са представители на гледните точки в конфликта?
          Какъв е характерът на конфликта?
          Изпълнявайки ролята на защита със средствата на полемичното слово, „За буквите“ представя един непосредствен сблъсък не само на мнения, но и на важни принципи. Също както и Христос от евангелията, който налага новите ценности на своето учение чрез сблъсъка с традиционните представи. В проповедта на планината, за която говори Евангелието от Матея (Мат., гл. 5), Исус многократно използва една и съща ораторска формула: „Слушали сте, че беше казано... Аз пък ви казвам…“. Много подобна формула използва и Черноризец Храбър. На няколко пъти в съчинението се срещат изрази като „Някои казват...“, ,, Други пък казват...“ на което авторът отвръща със своите аргументи.

          Основните теми на спора са съсредоточени върху това, защо е нужно славяните да имат своя азбука, какви са качествата на новата азбука, трябва ли да се използват и други езици освен тези, защитавани от триезечната ерес, коя азбука е по-свята и близка до същността на християнската вяра. В края на краищата задачата е да се докаже правото на новата азбука да съществува и с нейна помощ славяните да се приобщят към правата християнска вяра.

          Всяка от отделните страни на основния проблем на спора е аргументирана подробно. В подкрепа на тезата, че славяните трябва да имат своя азбука, е приведен аргументът, че не е възможно да се изповядва християнството, ако не се владее писмото - самата вяра го изисква, за разлика от вярата на езичниците. Но писмото трябва да е такова, че да отговаря на езика, който ще се записва. И тук Черноризец Храбър изброява онези звуци от славянските езици, които е невъзможно да се предадат с гръцки или латински букви. Пространно е защитена тезата, че писмеността е единственият път към постигане на разум и спасение. Тук авторът последователно представя азбуките на евреите и гърците, като посочва, че всяка от тях започва с буквата „алеф“, означаваща „търси учение“. По подобие на тези езици и за да спази същия принцип, св. Кирил също поставя буквата „аз“ в началото на своята азбука - „за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум“.

          Вторият изключително важен въпрос, върху който се води спорът, е за божествената същност на новата азбука. Именно тук са съсредоточени и повечето от аргументите на противниците. Те казват, че Бог не е създал славянските книги, които не са изначални като еврейските, римските и гръцките. На това защитникът отговаря, че първоначалният език е сирийският, а не са езиците, посочени от противниците. С други думи, техните доводи са неверни и не отговарят на обективната истина. Прибавя и аргумента, че размесването на езиците е божие дело, защото по този начин Бог е искал всеки народ да има свой език, както и свои умения. Важен аргумент на противниците е това, че върху кръста Христов е имало надпис на еврейски, гръцки и латински език. Черноризец Храбър категорично отхвърля това твърдение и нарича своите опоненти „безумци“. Тезата му е, че всичко на този свят идва от Бога, а не е дело на хората, какъвто е надписът на дъската. Щом Бог е създал съответният език, той има право на съществуване и на него може да се общува с Бога. Именно затова и Бог е изпратил св. Кирил - за да поведе славяните по правия път на вярата.

          Свещения характер на славянското писмо Черноризец Храбър аргументира и с начина, по който са създадени различните писмености. Докато гръцката е създавана дълго време и от много хора, то славянската е дело само на един човек и за много кратко време. Това показва, че тя е по-свещена от гръцката, още повече че е създадена от свят мъж, а не от елини езичници. А и зад цялостния ред на изрежданите аргументи прозира и едно друго сравнение - създаването на славянската азбука и книжнина твърде много прилича на сътворението на света от Бога, за да е случайно. Както Бог извършва чудото на сътворението, така и св. Кирил твори чудото на разума и спасението. Това всъщност е и решаващият аргумент, който слага точка на спора, защото за средновековните представи чудото е недвусмислено доказателство за божественост.

          В края на своята полемична реч Черноризец Храбър се обръща към апологията. Делото на свети Кирил е свещено не само заради изброените причини, а и заради това, че то се е съхранило в паметта на общността. Дори учените гърци се затрудняват да кажат кой е създал тяхната писменост, докато у нас дори азбукарчетата знаят, че славянското писмо е дело на светите братя Кирил и Методий. А както знаем, за античния и средновековния човек славата е изключително важно условие едно нещо да бъде прието като достойно и свято. Славяните помнят и възхваляват своите учители, защото осъзнават, че без тяхното дело общността им не би могла да стъпи на правия път на вярата и да се съхрани.

          3. ГЕРОИТЕ НА СЪЧИНЕНИЕТО КАТО МЯРА НА ЧОВЕШКОТО
          Каква е основната характеристика на героите, която ги прави представителни за хуманитарните търсения на епохата?
          В полемичното слово „За буквите“ пряко присъстват два типа герои, изразяващи различна мяра за човешкото. Не бива да се изпускат обаче и онези, за които този текст е предназначен - славяните, които трябва да възприемат правилни ценности и поведение.

          Както и всеки средновековен текст, така и „За буквите“ представя своите герои като възможни примери за подражание. В този смисъл тук има две възможности - на кой пример трябва да се подражава и кой трябва да се избягва и осъжда. Двете страни в спора показват тези две възможности.

          От едната страна са противниците на славянското писмо. Макар и не пряко, тяхното поведение е осъдено. Те са лоши, защото искат да отклонят славяните от правата вяра. За да постигнат тази своя цел, те си служат с лъжливи аргументи. Освен това те са егоистични и хитри, искайки да властват над другите народи, като ги накарат да приемат тяхната писменост, а това значи и да се подчинят на техните интереси. Това авторът на съчинението смята не просто за неправилно, а за противоречащо на божията воля. Защото Бог е човеколюбив и милосърден и иска всички хора на земята да стигнат до разум и спасение.

          От другата страна е защитникът. Неговата позиция е ясна - той, в съответствие с божията воля, иска славяните да се приобщят към истинската вяра и така да се спасят. Но не е само това - пред нас изпъква образът на един много достоен човек - високо образован, мъдър, владеещ изкуството на спора и умеещ да убеждава. Такъв трябва да бъде истинският християнин и затова именно на неговия пример трябва да се подражава. Освен това той е показан и като човек с ярко изразен морален и емоционален ангажимент. Той от сърце и душа желае доброто на своите братя, за разлика от своите противници, водени от егоистични подбуди. Именно с това той успява да спечели уважението и обичта на хората. А знаем, че любовта е основният морален принцип, проповядван от християнството.

          Третият, макар и само косвен участник в драмата, е публиката, към която е насочено това полемично слово. Тези хора са все още твърде неуки, все още трудно се ориентират в различните гледни точки и привеждани доводи. Следователно, лесно биха могли да бъдат заблудени и манипулирани. Но не такъв трябва да е истинският християнин. Както се казва и в евангелията, според новата вяра всеки човек сам носи отговорност за своите дела и ще бъде съден в съответствие с тях. Затова християнинът трябва да е мъдър, за да може правилно да решава чий пример да следва. Това е скритата цел на Черноризец Храбър - да покаже на своите братя славяни как да търсят истината. За което обаче, освен всичко друго, са им нужни и знания. Ето защо с учителните части на своето съчинение той им дава необходимите знания, които да им помогнат за по-добра ориентация в сложните въпроси на вярата. Дава им и пример за лична обвързаност и отговорност към правото дело. Само така може да се постигне разум и спасение. А за средновековния човек това е най-важната задача на неговото земно битие.

          Така със своето съчинение Черноризец Храбър ясно определя правилната мяра за човешкото и успешно насочва своите слушатели и читатели към следването на праведния път.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА СЪЗДАДЕН ОТ "ЗА БУКВИТЕ"
          Какъв е образът на света, изобразен от Черноризец Храбър?
          Средновековните текстове обикновено показват един символичен свят. В този свят времето не се движи от минало към бъдеще, а се повтаря циклично. Пространството, от своя страна, има по-скоро ценностни, отколкото географски измерения - то се дели на „горе“, близо до Бога и „долу“, профанното, делничното пространство на обикновения човек. А историите, разказвани от средновековните текстове, имат за основна цел да покажат символично кое е добро и кое - зло според християнските представи.

          За разлика от този символичен и идеологизиран свят, образът на света, показан в „За буквите“, е много по-близък до нашите съвременни представи. Това е един реален свят, в който времето се движи по нормалната си историческа ос, а пространството е географски определено. Историята, която ни разказва Черноризец Храбър, е реалната история на възникването на различните писмености, на борбите и противоречията, съпровождащи покръстването на българите, на съставянето на славянската азбука и сблъсъците с представителите на триезичната ерес. В този свят съществуват реални конфликти, в които словото има важна роля.

          „За буквите“ ни представя един реален и в същото време остър конфликт. Светът, в който съчинението ни въвежда, е свят в преход. Християнството съществува вече повече от пет века, но точно в този момент към него се присъединяват много нови народи, били езичници до преди няколко години. И в този преход не може да не възникнат различни спорове за същността на вярата, за това, как тя да бъде изповядвана от довчерашните езичници, как безписмените доскоро народи да преминат към цивилизацията на писмото и какво точно писмо да възприемат. Нито един от тези въпроси не е лесен. В същото време тези проблеми не са отвлечени, а са съвсем конкретни, свързани са с нуждите и интересите на реално съществуващи народи и култури.

          Ето защо „За буквите“ ни въвежда в една реална полемика с конкретни исторически измерения. Макар и да спори по същностни въпроси на вярата, аргументите на автора са конкретни, исторически обосновани, свързани са с емоциите и преживяванията на конкретни народи, на конкретни личности. Това е и причината този текст да се възприема от съвременните читатели много по-лесно от другите средновековни текстове, а аргументите, които той привежда, да бъдат актуални и днес.

          5. МЯСТОТО НА ТВОРБАТА В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
          Проблемите, върху които се разсъждава в „За буквите“, са свързани не само с времето, по което възниква този текст. Те са вечни проблеми пред човешката култура - докъде може да се използва чуждият опит и откъде нататък трябва да държим на своето. Държането на своето самоограничаване ли е, или е единствено възможният начин да влезем в равноправен диалог с другите? Общуването с другите взаимно обогатяване ли е, или е подчинение и чуждопоклонничество? Въпросите, към които ни провокира този текст, са много. Ето защо и неговото значение за развитието на българската култура решително надмогва битието на един исторически паметник, на който се възхищаваме, но който си остава в далечината на историята. Въпросите, повдигнати от „За буквите“, са вълнували българите от различни времена и епохи - Средновековието, Възраждането, модерността, съвременността. Това е една от малкото средновековни творби, които присъстват в днешната българска култура. Това е един жив полемичен трактат.