Човекът пред загадките на природата в разказа „Нежната спирала”

Тема 1736 думи 29.11.2022 van**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Светът, в който живеем, винаги оставя свои следи в душата ни. Но въпреки нашите уси­лия, те често остават неразгадани, с неясно послание, защото днешният човек се е отда­лечил доста от способността да чете знаците на битието и да ги следва. Йордан Радичков ни въвежда в един своеобразен „магически" свят, в който всичко си има своето място и смисъл - хората и природата, доброто и зло­то, действителното и невероятното. Дори ко­гато разказва за обикновените неща, под не­говото перо те се превръщат в значими пос­лания и в брод през времето, за да усетим вечните ценности на живота.

Един зимен ден на лов в Лудогорието става повод за автора да ни изправи в разказа „Нежната спирала" пред загадките на при­родата - като че ли позната, а всъщност пъл­на с изненади за човека. Сред бялата пустош на равнината, пътят, който извива покрай го­рата, сякаш води в безкрайността. Всичко на­около се слива, потопено в сивия цвят на не­бето и гората. Заснежената равнина сякаш оживява от движението на шейната и създа­ва илюзията, че самата тя се движи заедно с гората, превръща се в магическа реалност, която всеки миг може да изненада хората с нещо непредвидено: „Бя­лата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръс­ти назад, най-близките до пътя дървета под­тичваха бързо, по-далечните се движеха по-бав­но и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се зас­тъпват едно друго."

Наистина, неочакваното не закъснява да се появи сред тази смълчана равнина. Из­веднъж изниква „шипков храст, отрупан це­лият с ярки червени плодове". Изненадата е силна - на фона на сиво-белия цвят рязко се откроява ярко червеното, което явно предиз­виква и реакцията на коняря: „Я гледай ти!" Ударът на камшика върху храста може да се възприеме единствено като израз на враж­дебност от страна на човека. Без ясно осно­вание, може би импулсивно, той нанася удар, без да помисли, че удря нещо живо, което е част от заобикалящата ни природа. Авторът отбелязва: „Дивата шипка трепна, заедно с нея и лъскавите червени плодове, заиграха те като живи очи, сякаш не измръзнал храст бе пернат, а живо същество бе ударено с камши­ка през лицето." Трудно обяснима е тази чо­вешка враждебност и жестокост. Може би тя е резултат от зимния студ, когато светът изглежда изпълнен с неприязън и както казва писателят: „...цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна." От друга страна обаче, едва ли това може да оправдае неп­риязнения жест на човека към природния свят. Като че ли по-скоро тази неприязън и враждебност е заложена в представите му, че в природата има зли сили, от които той трябва да се предпазва. Образът на вампи­ра, изграден във фолклорните представи, се обвързва точно с тези сили. Често необясни­мото се приписва на тях, както тук, в разказа, един от ловците с недоумение заявява за храс­та: „Туй ще е някой вампир". Червените пло­дове на шипката навярно смущават негови­те възприятия, тъй като напомнят множество „живи очи", които гледат едновременно във всички посоки.

Реалният и същевременно непонятният об­раз на природния свят са съпоставени в рам­ките на спомена, отключен в съзнанието на разказвача именно от реакцията на растени­ето, ударено жестоко: „Почти като човек... почти като човек!". Една друга ловна исто­рия се вмества в повествованието, за да ни насочи към размисъл за онази загадъчност на природата, която винаги е удивлявала чо­века. За разлика от преднамерената жесто­кост към шипковия храст в първия случай, тук човекът е с високо осъзнато чувство за близост до света на природата. Същевремен­но отново се запазва дистанцията между нея и човека, тъй като тя почти не го допуска до своите тайни. В поведението на човека, кой­то в тази история е конкретно назован - това е известният филмов режисьор Методи Ан­донов - доминира удивление и възхищение, отразено в неговото изражение: „Лицето му сияеше цялото, стори ми се, че нещо фана­тично има в погледа му." Човекът на изкуство­то намира най-точно връзката с природата в онази магичност, която е характерна както за театъра, така и за нея. Оттук се ражда идеята да пренесе тази силно въздействаща с уни­калността на видяното картина и на театрал­ната сцена: „Ето го театъра! - викаше ми той. - Чудо! Чудо!... Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея, да обгърнем с мъгла част от храста, после да пуснем вятър да го наемете... ама че това може да стане страшно!" Усеща­нето, че храстът е жив и гледа, „откъдето и да застанем", е неповторимо и според него трябва повече хора да го почувстват. Той не се отнася враждебно или със страх към не­понятното. Напротив, както изпитва естест­вен респект към природния феномен, така и се прекланя пред него, но с възхищение, с възторг и желание да го опознае и разбере. Присъщата човешка любознателност го во­ди към други измерения, в които може би ще открие познанието: „В този миг той при­личаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да про­бие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях." Дивото, първичното в със­тоянието на човека и в студоустойчивостта на шипковия храст е израз на изначалното състояние при създаването на света. Явно, трябва да се връщаме към него поне за малко, за да не загубим тръпката, че сме живи и че сме част от вечността, макар и в границите на краткия си земен живот. Това подсеща Йордан Радичков да вмести в спомена си и своят размисъл за смъртта на приятеля, кой­то може би е преминал завинаги в лоното на загадъчната, но вечна природа.

Връщането в реалността - след премина­лия през сърцето спомен - е съпроводено от звука на конските звънчета и от човешките гласове. То е като пробуждане, в което чове­кът преминава от един свят в друг. Появата на ятото диви гълъби привлича вниманието към поредната загадка на природата, стаена в студа под сивото небе. От него сякаш се зараждат птиците, летящи в „голямо сиво ято", „без да издават нито звук". Разпознаването им като „диви гълъби" става предизвикателство за ловците да изпробват ловните си уме­ния. Един от тях - стрелецът, зорко следи спо­койния и плавен полет на птиците, но без да се удивлява на този полет или на мощния размах на крилата им. За него е важно един­ствено да докаже себе си и превъзходството си. В следващия момент вниманието е прив­лечено от улучената птица. С присъщия си стил да прониква с лека ирония в смисъла на ситуацията, Йордан Радичков умело смесва сериозното с анекдотичното: „...само една птица остана встрани, залюля се, направи ма­лък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило?". Опи­санието на последния полет на смъртно ра­нения див гълъб, който кръжи в небето, ак­центира най-вече на спираловидните кръго­ве на птицата, падаща стремително надолу.

И тук започва загадката, която за дълго оста­вя човека в неведение: „Никакъв звук не се чу при падането. Дивият гълъб изчезна тъй внезап­но в снега, както бе изчезнал и шипковият храст преди малко.". Природата си остава сякаш оно­ва голямо тайнство, което никога не може да бъде разкрито докрай, но може да накара чо­вешките същества да се замислят и да призна­ят нейното превъзходство, което безспорно ги респектира. Това изпитва разказвачът, зас­тавайки пред „кървавите дъги и кръгове, изписани съвършено нежно по снега". Отново човекът се докосва до магическото в природата. Върху бялата равнина, която се разстила „чиста и светла", се аленеят капките кръв на убитата птица. Подредени подобно на спирала, съ­държаща вътрешни кръгове, свързани с „неж­на дъга", те напомнят тайнствено писмо, което свързва невидимо небето и земята. Никой от хората не знае как и защо една птица изписва върху девствената пустош тези знаци и какво означават те. Остават единствено изненадата и догадките, защото, както отбелязва авторът: „Ни следа някаква, ни драскотина се забелязва­ше - само нежните кървави дъги аленееха, изписани красиво от кръжащата в небето птица." Естествено е възхищението на човека: „Поривист и елегантен е дивият гълъб в полет." В последните мигове на своя живот „докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали свое­то последно четмо и писмо върху бялата равни­на - последната фаза на своя живот.". За човешкото съзнание всичко това представлява само въпрос, за който няма точно и ясно обяснение: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към други­те птици; може би е само просто отпечатък на един внезапен финал.". Природата изпраща своето послание чрез птицата към човека и към неговата душа. Това послание приема формата на „небесна черве­на сълза, на шепот от стреснат шипков храст" и като „започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали", кара душата да стане съпричастна с него. Може би все още не е късно човекът и природата да намерят общ език и да живеят в единство, без излишна жес­токост и враждебност, за да има истинска хар­мония в човешкия и в природния свят. Разка­зът на Йордан Радичков „Нежната спирала" е едно напомняне за всичко това чрез силата на художественото слово.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.