Обичта и възхищението на поета към собствената му майка

Анализ 1291 думи 21.02.2023 yas*******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Чувства на синовна привързаност, преклонение и благодарност към майката разкрива Иван Вазов в биографичното си стихотворение “Майка ми”. То е написано две години преди смъртта на поета, което е доказателство за силата на съкровеното изживяване и за дълбочината на чувствата.

Иван Вазов не озаглавява стихотворението „Моята майка", а „Майка ми". Смяната на местоименните форми подчертава внушението за по-голяма привързаност и сърдечност. По този начин синът пресъздава тихата святост на майката свещена. И това е част от автобиографичните моменти. Според спомените на поета, Съба Вазова е „спретната, с приятно лице, макар и некрасиво, с жив поглед и пъргави движения... Приказлива, със звучен, приятен глас".

В началото на стихотворението поетът описва как от рояка спомени постепенно изплува образът на майката. Тези спомени са свързани с любимия и незабравим лик на неговата закрилница и духовна наставница. Като приказно събитие, дошло от миналото, се редят ярките, красиви чувства на преклонение и гордост, на скръбна тъга от неизбежната раздяла. Майчиният път е вече извървян, тя отдавна не е между живите, в мислите на твореца ликът й е жив:

В рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи,
се твоят образ въжделени
духът ми, майко, среща, люби.

Силно е духовното общуване между майка и син. То, като родствена потребност, става част от настоящето за твореца, част от неговото битие. Той живее с красивия свят на спомените, където се рее неговият дух.

В първата строфа глаголното време е сегашно. С него  Иван Вазов изобразява своето постоянно състояние: „моя дух сега се губи , „духът ми... среща", пресъздава мисловния диалог между майка и син, уловен с обръщението „майко". Настроението е топло, задушевно. Поетът благоговее пред майката. Налага се сърдечната изповедност на чувството. Образът на майката-закрилница е нарисуван с мяра, като светло-благ. От света на спомените постепенно се очертава благородният, кротък и пожертвователен образ на любимия родител. Поетовият разказ почва да се води в минало преизказно време, като в приказките. Този способ не е случайно подбран. Лиризмът на изповяданата синовна обич позволява осезаемо да се усети присъствието на майката. Образът й се изпълва със святост. По този начин поетът създава обобщен образ на вечната майка. Нейните песни “жалостно-упойни", бденията през нощта са част от образа, от общата ни представа за майчина всеотдайност и сърдечна благост:

Ти люлката си ми люляла

със песни жалостно-упойни,

над мен по цели нощи бдяла

през мойте нощи неспокойни.

С повторението на думата „нощи" непретенциозно се налага мисълта, че нейните грижи са най-много и най-отговорни именно в най-тежките за детето моменти. Това повторение позволява да се усети безкористната й обич. Затова с толкова лиризъм оживява този „образ въжделени". Той затрептява с образа на светица, защото в ежедневното, мълчаливо отдаване на детето е култовото й вричане на него. И  поетът я разкрива като духовен наставник. От нея малчуганът научава мярата за добро, за обич и омраза. Тя го закърмя с родолюбиви чувства, създава му радост и насочва устрема му за красота.

Тъжната песен на поета, родена от спомените, е причината за скръбно-светлото чувство в стихотворението, което непрекъснато се засилва. Използването на лични местоимения във второ лице засилва усещането за диалогична изповед. Много неща са останали неизказани за майката приживе и в този мисловен диалог, под напора на спомените с „образ въжделени", звучи съкровеното признание на сина. Неговият дух и взор дори и след толкова години са все така устремени към майчините мъдри наставления, към нейното благородство, към тихото й, но изключително-силно присъствие в делниците на детето. Вазовата майка е възпитала у него вкус към всичко прекрасно. Физическото му укрепване е само част от задълженията й. По-важно е духовното му развитие, изграждането му на мирогледа за света:

Под твоето крило растял съм. 
Наяквал съм под грижи мили, 
от твойта реч и взор черпал съм

и радост, и духовни сили.

Иносказателно Вазов насочва към ролята на майката. Повторението на думата „душа" в следващата строфа обединява представата за духовно родство и духовно богатство, които тя носи. Те са част от тайнството на светостта. Своите силни и ярки чувства на обич и омраза тя предава на детето.От него прави възвишена, духовно чиста и смела личност. Тя го закърмя с противоположните възприятия на любов и ненавист, изгражда от него достоен човек с верен усет към красивото и доброто.

С чувство на благодарност, Иван Вазов следва житейската хронология. Богатата гама от преживявания, роякът от спомените предават на поетовия изказ емоционална наситеност. Прелестно светъл, все по-ярко се очертава образът на майката. Постепенно се слива с култовата пиета към Мадоната от християнската религия. Това е едно копнение на духа за докосване до вечната святост, за очистване и за възвисяване.

Използването вече на минало свършено време подсказва, насочва как майката е изпълнила своята мисия на духовен водач. С благодарност в края на житейския  си път поетът споделя:

Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно,
от твоята душа засучи
любов към всичко тук прекрасно.

Отличния спомен за майката наставница и закрилница, от конкретния биографичен факт се извисява образът на скромния месия, усетил със сърцето си и видял с душата си бъдещето на своето дете. Иван Вазов си спомня: „ в турско време аз се затварях от баща си в една стаичка и пишех стихове. Пишех повече ноще...Майка ми при отсъствието ми, влазяше в скривалището ми и четеше каквото съм писал... След вечеря отивах пак, скришно, да работя в стаичката, но често свещта догаряше и аз остаях в тъмнината. Затова майка ми преглеждаше отрано имам ли свещ, и ако нямах, поставяше ми едно фенерче на масичката." Този биографичен момент е загатнат в последната
строфа на стихотворението. В него поетовата изповед се извисява страстно, зазвучава с признателната благодарност за непреходното дарено от майката - човешките добродетели. Помъдрелият син осъзнава как майчината мъдрост, безкористност, всеотдайна любов и  себепожертвувание го оформя като истински човек и изгражда неговото родолюбие и духовното му богатство.

Иван Вазов е достоен син на своята майка. Стихотворението е оценка за труда й и признателност за останалото завинаги светло присъствие на лика й у него. Едва ли тя приживе е разбрала колко много е помогнала на чедото си. Доказателство за всичко това е силната искреност на поета:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде -

ти два пъти ми майка беше!

Повторението на местоимението „ти" изказва и обич, и  благоговение, доизгражда образа на майката - духовна жрица и лична изповедница. Поетът не забравя да подчертае: „ ти два пъти ми майка беше". Веднъж го е родила, а после тя става духовната сила, моделира прекрасното у своя син.

Много думи са изказани за майката и за святата й мисия. Но Иван Вазов превръща образа й в светлина, насища го с лъчиста красота и застава пред нея кротко и смирено като пред Мадона. Това е почина и  преклонението на духовно богатия човек, обърнал поглед към себе си, за да открие там „образ въжделени" на своята, на вечната майка светица.