В елегиите на Димчо Дебелянов индивидуалните, родовите и универсалните ценности се намират във взаимовръзка. Отправна точка е родовото чувство, изкушаващо лирическия говорител да предприеме пътуване към сакралното пространство на дома. Неговото индивидуално битие го кара да търси универсалните ценности, вместо да се самозалъгва с мечтата за осъществимостта на срещата с близките на сърцето му хора. Става ясно, че дори и най-силният индивид мечтае за близост с хората и мястото, които обича. Фикционалното пътуване през времето и пространството очертава параметрите на духовното му израстване, подлагащо на изпитание най-съкровените му чувства. Никой човек не е влязъл в големия свят, преди да съхрани паметта на рода, превърната в спомен:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
...
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Пространствата на лирическата изява са привидно разширени („тихия двор", „белоцветните вишни”, „жалби далечни”), защото изповядващият се намира на пътя към дома („тихия дом”). В действителност той се чувства като „заключеник в мрачен затвор” поради невъзможността да намери място за себе си. Родната къща и широкият свят се озовават в опозиция, защото носят различни ценностни системи. Те очертават параметрите на познатото (обичаното) и непознатото (чуждото, враждебното) пространство („двор”, „дом”-„затвор”). Миналото и настоящето се свързват посредством радостта и болката от съществуването. Пътуването между тези два свята е възможност за постигане на себепознание, затова се ражда светлината като усещане за щастие (на миналото с неговата сигурност и с надеждите за разтваряне на хоризонтите):
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни...
Пораждането и изразяването на елегичните чувства в творбата се осъществява като усещане за сливането на аз-а с архетипите, като среща на означаемото (дома) с означаващото (човека). Преди да влезе в сакралното пространство на дома, лирическият говорител трябва да премине важни прагове и дворове - сирачеството, житейските несгоди, разочарованието от равнодушието към човешката съдба в големия град, усещането за изолираност, отчуждението от родовите ценности. Всяко едно от тези препятствия е само етап, който трябва да бъде преодолян - въпреки катастрофичното изживяване на настоящето. Затова мисълта на самохарактеризиращия се като „заключеник в мрачен затвор" индивид е отправена към някогашния дом като усещане за невъзможност да се осъществи реалното пътуване. Очевидно е разкаянието от отдалечаването („жалби далечни и спомени лишни”). Но все още той носи в себе си желанието да получи прошка, защото вече осъзнава степента на греха, в библейския смисъл, търсещ изкупление и опрощение от „светлия хор, хорът на ангели...”. Готов да приеме смирено жребия си, героят е измъчван от мисълта за похабените нравствени ценности. Драматичната невъзможност да се осъществи пътуването към истинския дом издава силната връзка с миналото, останало все така привлекателно в спомените му:
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Откроява се дистанцираността на големия свят от истинските родови ценности в сакралното пространство на дома.
Победата на мрака над светлината обуславя драматизма на изживяванията. Той е провокиран и от фикционалността на пътя към истинските нравствени ценности на родовия свят. Идентификацията на лирическия герой и възприемателя по линия на неперсоналността и обобщеността маркира и водещия лирически мотив - „жалбата за отминалия топъл и устойчив живот". За това говори изповедната интонация в елегията, опитваща се да осъществи диалог със съмишленика в лицето на читателя (или на някой приятел от детството, който може да се превъплъти в ролята на някогашното момче, обичащо дома и родовите си корени).
Лирическият герой е особено чувствителен към различието между минало и настояще, защото се чувства ограбен и излъган в надеждата си за щастие. Излязъл вече от сигурността на сакралното пространство на дома и неговите обитатели, той болезнено изживява преминаването от светлината към мрака, от обичта - към равнодушието, от спокойствието - към разочарованието (още повече, че осъзнава доброволността на избора си). Зрелият човек вече знае, че разликата между „там” и „тук” е предимно етична. Неговата романтична духовна нагласа не може да свикне с мисълта, че животът го принуждава да живее в реалните граници на времето („затвор”, „позор”, „казън”).
Водеща в стихотворението „Помниш ли, помниш ли...” е темата за привързаността към родния дом, населен с любими и обичани хора, които не са назовани пряко, но присъстват имплицитно в творбата. Тя е изразена посредством елегичните „вопли” на романтично настроения млад човек и с метода на символизма. Символните образи на дома, на пътуването, на двора и на белия цвят очертават силата на изживяванията, ситуирани в миналото, мислено и като бъдеще. Болката по миналото се оказва опора в света на бездуховността и равнодушието и очертава причините за сблъсъка на двете ценностни системи. Тя определя връзката на човека със света - независимо колко дълги са разстоянията.
Като се има предвид, че мотивите са „обобщени житейски ситуации”, водещ в „Помниш ли, помниш ли...” е носталгичният тон. Мотивите се редуват (родови и универсални), свързват се помежду си и се противопоставят посредством носталгичните чувства. Те са породени от притегателната сила на родовите корени и от осъзнатата истина за фикционалността на евентуалното завръщане:
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
И в тази елегия, както и в „Да се завърнеш в бащината къща...”, елегичното изживяване налага като водеща минорната интонация. Мотивът за фикционалния път към сакралното пространство на дома звучи едновременно със силата на спомена мечта (или мечтата спомен). Градацията на чувствата, повторяемостта на ситуацията, номинацията на белия цвят („белоцветните вишни”, „светлия хор”, „хорът на ангели”) носят усещането за спокойствие дори тогава, когато в последния стих зазвучава въздишката по необратимото време.
Поантата на творбата може да се приеме като реална преценка на житейската ситуация и като романтичен полет на духа, несрещащ разбиране в света на девалвиращите ценности. Трудно е да се избегне обвързаността на индивидуалната съдба със съдбовната предопределеност на пътя, характеризиращ търсенията на цяло едно поколение, към което принадлежи и Димчо Дебелянов. Като личност, неговият изповядващ се лирически аз се опитва да намери равновесие в непрекъснато рушащия се ред. Готов е да тръгне от универсалните към родовите ценности - без да знае докъде ще го доведе този път. Но едва ли вече вярва, че е възможно да се себеопознае чрез съпоставка с критериите на едно отминало време. В този смисъл неговото завръщане е едновременно и търсене, и спомен, общуване повече със себе си, отколкото с дома, с близките и Бога. Най-важното е да открие пътя за постигане на хармонията в културологичен план. Сигурно затова щастието за човека, съмняващ се в статичността на родовите ценности, е непостижимо.
„Срещата” между дома и пътя в лириката на Димчо Дебелянов (и в частност - в елегията „Помниш ли, помниш ли...”) се осъществява чрез символните образи на дома („тихия двор”, „тихия дом”, „белоцветните вишни”, „шъпот и смях в белоцветните вишни”, „хорът на ангели”) и пътя, който не е назован, но присъства в цялата творба във фикционалните му измерения. Контрастната цветова гама (синонимите на бялото, от една страна, и от друга - „ затвор”, „мрачен затвор”) кореспондира с елегичните чувства. И тук светлината на спомена се изпълва с гласове, чути някога в пространството на двора. Общото усещане се носи от светлия цвят на надеждата в контраст с тъжното изживяване, породено от мисълта за невъзвратимостта на този цялостен някога свят. Отдалечеността на времето обаче не игнорира родовата ценностна система, съхранена в паметта на лирическия аз.
Изповедта на лирическото настроение в елегията „Помниш ли, помниш ли” е много близо до чувството за „загубена принадлежност”, колкото и да се съпротивлява вътрешно срещу налагането му като начин на мислене и съществуване. Неизбежно е да го усети, когато мислено поема отново пътя към доброволно оставения някога дом. Може би точно защото е далеч от това познато пространство, индивидът разбира с особена отчетливост, че чувството за родова принадлежност е мерило за нравствеността на човека. В съзнанието си той продължава да носи най-важните чувства - привързаността към родното място и обичта към родния дом, усещането за пълнота на изживяването при мисълта за срещата с най-близките на сърцето му хора - нищо, че не знае дали някога отново би могъл да ги види. Те като че ли са лишени от лица, но изпълват сърцето му с красотата на докосването до техния свят.
В художественото пространство на елегията „Помниш ли, помниш ли...” се срещат няколко гледни точки. Най-важна е тази на лирическия герой („аз”, „моята”). Той е едновременно вярващ и съмняващ се, раздвоен и цялостен, човек на дома и на пътя, активно мислещ и пасивен тогава, когато трябва да осъществи решението си. Като отглас на вътрешните копнежи се долавя и гледната точка на хората от някогашния дом („хорът на ангели в дните предишни”). Но не по-малко значима е и тази на слушателя от града, в който вече живее изповяданото от лирическия герой („не пробуждайте”). Всички те зазвучават в един мил и красив хор, търсещи щастие за бъдещето. Поетът изпълнява своя „завет за служене на изкуството”, както твърди в есето „Около една стара песен”, чрез истината. Силата и гордостта на твореца са част от неговия свят, в който винаги има място за доброто и красивото.