Джонатан Суифт - смеещият се мизантроп

Тема 517 думи 21.02.2023 ale*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Цялото творчество на Джонатан Суифт може да се разглежда като пример за ролята, която играе литературата в просвещенската култура. Всички негови стихове, памфлети, политически статии, както и сборникът за пътешествията на Гъливер имат една-единствена цел, синтетично изложена от него в подзаглавието на „Приказка на бъчвата“: Написано заради общото усъвършенстване на човешкия род.
Повечето от творбите му са свързани с някакъв конкретен проблем от живота на тогавашното общество. С първия си памфлет - „Битката на книгите“, Суифт изтъква предпочитанията си към литературата на древните, защото е израз на един по-възвишен и по-здрав морал. Тъй като Суифт не вярва в либералния идеал за ценността на отделния човек и неговите индивидуални права, той смята, че, оставен сам на себе си, човекът неизбежно ще изпадне до един животински аморализъм. Докато съюзен в общности, които следят за спазването на моралните норми, той може да стигне до едно по-благородно състояние. В писмо до приятеля си Александър Поуп, написано малко след като си е спечелил световна популярност с книгата за пътешествията на Гъливер, Суифт пише: Мизантропи стават хора, които са смятали човеците за по-добри, отколкото те в действителност са, а после са разбрали, че са сгрешили.
В собствения си живот обаче Джонатан Суифт съвсем не е мизантроп, а проявява искрена и активна загриженост за своите съграждани. Така например, когато Англия налага на Ирландия неизгодни икономически условия, обричащи цялото работно население на глад, Суифт пише политическия си памфлет „Писмата на сукнаря“, който предизвиква такова обществено вълнение, че англичаните са принудени да направят отстъпки. Това превръща Суифт в национален герой с огромен авторитет.
Майсторството на писателя се състои в това, че неговите произведения не загубват въздействената си сила и след конкретният повод, по който са написани, е забравен. Цялото творчество на Суифт може да се разглежда като призив да се намери път към подобряване на човешката природа, към изявяване на духовното и разумното в нея.
Тази въздействена сила на творбите му се дължи на отсъствието на пряко поучение в тях. В повечето си текстове Суифт построява един ироничен образ, в който иносказателно изобразява човешкия порок, обект на критика, но оставя на читателя сам да си направи изводите и да стигне до поуката. Текстовете му са написани от името на персонаж-маска, който говори, действа и разсъждава по начин, съответстващ на нейния характер. Този почти театрален подход се оказва изключително въздействащ за тогавашната публика.
Както повечето просвещенски автори, и Суифт е подвластен на утопиите. Своята представа за това, какъв трябва да е човекът той излага в последната част от „Пътешествията на Гъливер“, изобразявайки фантастични същества, приели образа на коне, които притежават именно онези добродетели, които му се иска да види у хората. Но въпреки утопичните си проекти Суифт съзнава, че единственият правилен път пред човека е не да се надява, че един ден животът ще се оправи като с магическа пръчка, а всекидневно да се върши добро и да се борим за своите каузи.