В стихотворението "До моето първо либе" няма междуличностен конфликт. Резкият тон, с който лирическият герой се обръща към своята любима, не означава противопоставяне, а по-скоро решителност. По този начин той сякаш показва на либето си, че думите, които изрича, са съдбовни, че нямат нищо общо с любовните игри и преструвки, че трябва да се възприемат крайно сериозно. Конфликтът, около който се строи идейното послание на творбата, е ценностен и се поражда от противопоставянето между робския и човешкия живот. Призивът на лирическия герой към либето да остави любовната песен, не означава, че той вече няма човешки чувства и стремежи. Напротив – той също би искал да обича и да бъде обичан, да живее пълноценен човешки живот. Но в условията на робството такъв живот е невъзможен и за него, и за любимата му. Впечатляващите описания на „теглилата“ – "брат брата продава", "гинат сили и младост", "плаче сирота вдовица", "теглят без дом дечица", "земята гърми и тътне от викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни" - трябва да обяснят на любимата защо нейният избраник вече не може да обича ("в тез гърди веч любов не грее") и защо сърцето му е обвито в злоба.
В този контекст пеенето на любовни песни е израз на безразличие – то означава приемане на робския живот, нещо напълно недопустимо за героя. Да се примири с такова съществуване, за него би означавало безумие: "роб бях тогаз – вериги влачех та за една твоя усмивка, безумен аз светът презирах и чувства си в калта увирах!"
От своя страна, постигането на достоен живот е свързано с осъществяването на две последователни действия. Най-напред човек трябва да осъзнае мизерията на своето съществувание. Това осъзнаване ще дойде, ако девойката запее нова песен – "Запей и ти песен такава". Тогава тя ще е разбрала мотивите, движещи нейния избраник. Защото след осъзнаването идва второ действие – сърцето на героя ще го поведе към борбата, защото не може вече да търпи. Същият мотив, спомняме си, той изтъкваше и на майка си – "Но кажи какво да правя, кат ме си, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае да гледа турчин че бесней..." („На прощаване“). Трептенето на сърцето означава само едно – героят си възвръща достойнството, което е единственият белег, че принадлежи към човешкия род. И в името на това достойнство той е готов да приеме смъртта не просто като неизбежна цена, а като мила усмивка и сладка почивка след върховното напрежение на битката. Смъртта, възвръщаща човешкото достойнство, се превръща в желана.