Лирическият мотив и темата за природата в стихотворението „При Рилския манастир“

Тема 743 думи 01.04.2023 bmw***@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Едва ли има читател на стихотворението „При Рилския манастир“, който да не е усетил въздействието на повтарящия се като заклинание рефрен „сега съм у дома“. В същото време още във втория стих се срещаме с определението „диви“. Нима може дивото да бъде дом? Не противоречи ли това на хилядолетното противопоставяне между „опитоменото“ културно пространство на дома и „дивото“ пространство на природата, наистина пълно с живот и възможности, но заедно с това и с безброй опасности и неочаквани обрати на съдбата? Оказва се обаче, че в някои ситуации може. Защо?

          Ако се опитаме да определим съдържанието на всяка от строфите, изграждащи одата „При Рилския манастир“, ще установим, че в нея природата е представена откъм различни нейни страни. В първата строфа например тя е изобразена като носителка на вечния живот, като майка, дала началото си целия свят и любовно прегръщаща своите деца. Още тук идеята за дивото и негостоприемно пространство е изместена от представи, които свързваме с дома – раждането на живота, майчината прегръдка, придружена от ласкава приспивна песен.

          Втората строфа въвежда съвсем нов мотив – природата е дом, защото е родната природа, символ и същност на отечеството. Точното изброяване на заобикалящите Рилския манастир върхове е устойчива особеност на Вазовата лирика, в която се създава образът на родината – нека само си спомним „Де е България“. При това тук не е пропусната възможността да се покаже единството между природа, народ и история – споменаването на Царев връх, който навява царски спомен, е подсещане за историческия факт, според който цар Петър отишъл на поклонение при рилския отшелник Иван, но последният не пожелал да се срещне отблизо с представителя на светската власт и затова двамата разговаряли, застанали на два срещуположни върха.

          Трета и четвърта строфа пък въвеждат романтическия мотив за връзката между природа и изкуство. Според романтическите възгледи природата е извор на поетично вдъхновение, но също така и предизвикателство към способностите на поета да проникне в нейните тайни. Романтикът Новалис казва, че природата става божествена само след свързването си с изкуството. Това е една сравнително нова представа за отношението човек – природа, защото е възможна само тогава, когато човешкото развитие е позволило да се погледне на природата отвън, с очите на възхищение и оценка.

          Отделянето на човека от природата обаче има и обратна страна. Когато хората се затворят в своя свят на конкуренция, противоборства и страсти, усещането за световна хармония започва да се губи и човекът все повече затъва в хаос и безсмислие. Именно това е темата на петата строфа. Тук домът природа е показан като защитник срещу злото, което, парадоксално, се е оказало признак не на дивото, а на „питомното“ пространство, на обществото. В този контекст природата се възприема като лекарство, като изцеление, измъкващи човека от прегръдката на злото и връщащи го към доброто (Световните злини, тревоги са далеч ... усещам се добър, почти невинен веч.).

         Следващата строфа отново се връща към мотива за тайните на природната хармония и способността на човека да я открие. В този мотив е отразена представата, че светът е устроен според божествен промисъл, в който човекът непрекъснато трябва да се вглежда, ако иска да се приближи до Бога. А това е нужно, за да може да живее в съгласие с космическия ред, да се приобщи към него и да го следва. Именно към този извод води и финалът на стихотворението, разгърнат в последните две строфи. В тази природна хармония дори телесната смърт е „сестра“, ако използваме образа на свети Франциск от Асизи, а гробът е успокоение и сливане с мирозданието. Сливане, от което животът се възражда – намек за древния митологичен мотив за смъртта раждане от последния стих, говорещ за величествените обятия на Рила. Така творбата се връща към своето начало, за да затвори кръга на един хармонично устроен и устойчив свят. Свят, противопоставен на живота синджир, изпълнен с теглила и безсмислие.