Любовта и творческия труд в разказа "Ветрената мелница"

Тема 789 думи 10.01.2023 afr*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Творчеството на Елин Пелин заема трайно място в нашата литература като образец на художествено съвършенство, като еталон за душевността и най-съкровените помисли на българина. В него е отразен духът в селото – с дъха на полето и рохкавата угар, жарките слънчеви лъчи и миризмата на окосено сено, със смеха и страданието на човека, с любовта на надеждите му.

В разказа „Ветрената мелница” се преливат две сюжетни линии – на творчеството и на любовта. В първата линия са включени дядо Корчан и Лазар. Тази сюжетна линия описва творчеството в творбата, а към другата се отнасят Лазар и Христина, като въвеждат любовта в творбата.

Произведението започва със значително по-късен момент – от разказаната случка са минали десет години. Щрихиран е „хубавия изглед” край селото, в който се откроява „Лазаровата ветрена мелница”, „като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове”.

Същинският разказ започва с ярко визуална картина на страшната суша. Тя е нарисувана с много въображение и прецизен усет към детайла. Редуват се лаконични и точни наблюдения с метафорична анимация, която отново ни отвежда към фолклорно-митологичното. При Елин Пелин словестният живопис на пейзажа винаги е неотделима част от битието, изживяванията и настроението на героите. Пределно пестеливо са маркирани психологичните рефлекси на сушата върху обобщено-колективния образ на селяните: „разтъжи се угрижено селяшкото сърце”. При крайната лаконичност на образа художественото внушение е много силно.
За Елин Пелин романтичното е струна на човешката душа, безценен дар, който съхранява желанието да отидем и да отвоюваме красотата сред несгодите. Точно в любовния мотив романтичното в разказите на Елин Пелин, избликва неудържимо, и то при най-непредвидими обстоятелства. При описанието на характерите на героите правят впечатление по-просторните характеристики, придружени с кратка белетристична биография. Авторът изобщо не се е поколебал със съвършено идентичен подход да представи двете главни фигури: „дядо Корчан беше седемдесетгодишен, як и здрав старчуга с прошарена коса...”, „Дъбакът беше русоляв левент с обичливо личице”.

Елин Пелин открива за литературата ни една много съществена черта на българина – чувството му за хумор, и го налага като черта от характерите на героите си – само освободения духовно може да се шегува с другите или със себе си.

В поредицата на героите романтици дядо Корчан и Дъбакът заемат централни места, и двамата са нови за тогавашната селска белетристика – жизнерадостни личности, за които работата и самият живот са удоволствие. В характеристиките им се прокрадват специфични черти от тогавашния селски бит. Разказът разкрива колко богато и многопосочно авторът възприема и претворява понятието бит, но за него то е преди всичко духовност, нравствени норми, улегнали през времето, морална оценка на човешките взаимоотношения, на самия живот. Специфични черти на на селския бит се прокрадват в тълкуването на понятия като добро и зло. В разказа срещаме две пространно разгърнати сцени: бурното веселие при появата на едно „бяло облаче”, прерастнало в молебен за дъжд и ръченицата – своеобразна емоционална кулминация в назряващата интрига между Лазар Дъбака и Христина, а от другата страна – кулминация на жизнерадостния дух и жаждата за щастие. Тези сцени са психологически наситена проза, спонтанен изблик на рязко освободени стремежи на сърцето. Ръченицата е напрегнато динамична емоционална игра, в която героите са заложили името и съдбата си.

Битовите елементи неотделимо са вплетени в неудържимата жизненост на измъченото „селяшко сърце”. Вътрешният драматизъм на сцената преминава през различни етапи – от закачките между Христина и Лазар по скелета на мелницата до финала на облога, като напрежението не спира да расте. Точно в този разказ намираме разлика между Елин Пелин и българската селска белетристика преди него.

Във „Ветрената мелница” често отношенията са само загатнати. Вероятно Христина е харесала Лазар и е търсила повод да го покаже. В ръченицата и облога е открита възможност да извоюва щастието си. В нея се борят двете начала – любовта и нравствените норми. Едното е загатнато, а другото - явно: „Е, надигра ме, признавам! – рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце”, „Тя дигна глава и почти през сълзи проговори...”. Само при Лазар промяната е съвсем ясна, настъпва изведнъж в сюжетните рамки на творбата, дори само на ръченицата: „...ала очите му с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце."

Така във „Ветрената мелница” вечният всечовешки порив за любов и радост се вплита в традиционното, в националното. В класическия повествователен маниер, в загатнатите сърдечни вълнения, плахо навлиза една по-модерна белетристична стилистика. Живите ярки образи, завладяващата динамика на страстите, цветновизуалния рисунък нареждат творбата сред водещите заглавия в панорамата на българския разказ.