Македонски - между авантюризма и героизма в повестта "Немили-недраги"

Тема 1156 думи 25.04.2023 gab******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Десета част на Вазовата повест „Немили-недраги” има особен смисъл в сюжетното развитие. В нея за първи път в художественото настояще се налага истинският образ на българския хъш. В часа на делото мъченикът се превръща в герой - такова внушение гради разказът за трудния път на Македонски през замръзналия Дунав, като пратеник на хъшовете при Левски.

Дързък, непредсказуем, но и хладнокръвен, съобразителен и предвидлив - това е Македонски, когато трябва да оправдае доверието на своите другари. Героят мотивира поведението си с дълбокото чувство за отговорност пред своите братя по съдба и оръжие, което превръща авантюрата в героизъм.

Преди да започне разказа за изпитанията на Македонски, повествователят внушава, че хъшът напълно съзнателно приема риска. Значимостта на неговото решение е осмислено чрез оценъчните фразеологизми: „туря си главата в торба”, „търси си смъртта”, „отива в устата на ламя”, които намират своето обобщение в думите на самия хъш: „Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта”.

Повествованието в десета част започва с пейзажно описание - любим художествен похват във Вазовото творчество. Точното назоваване на датата - 20 февруари, създава усещане за достоверност, а употребата на думи от близки лексикални пластове - чувство за обездвиженост, мъртвило, но и за някакво скрито напрежение: „замръзнал”, „дебел пласт лед”, „безкрайна влашка равнина”, „безчувствени гърди на реката”, „пустите голи пространства”. Тишината и спокойствието са привидни, сякаш крият предупреждение за близка опасност.

Чрез пейзажа писателят ни насочва и към душевното състояние на хъша.

"Тоя нощен скитник беше Македонски" - така лаконично повествователят въвежда своя герой и оценъчно обобщава, че той прилича на „някой замръзнал на поста си солдатин”.

„Предрешаването” на Македонски като влашки селянин представя неговата съобразителност. Той предварително е обмислил поведението си.

В този напрегнат момент Вазов не идеализира героя. Светът е видян през неговия поглед - той изглежда страшен, тайнствен и зловещ. Страх е завладял Македонски, но не страх за себе си, а за успеха на важната задача, която са му възложили неговите другари, уверени, че ще я изпълни: „Вратът и гърдите му бяха облени в пот. Вятърът... пълнеше нощната самотия с гробовен шум”.

Хъшът е поставен в изключителна ситуация, за да станат „видими” качествата му на истински революционер. Повествованието до момента е налагало внушението, че хъшовете са герои не толкова с конкретните си прояви, колкото с готовността си да извършат героичен подвиг.

Неочакваното препятствие пред Македонски: „една черна ивица... един вид тясна река”, която не е замръзнала, е изпитанието, което трябва да преодолее. Именно в преодоляването ще се откроят непоколебимостта на хъша и всеотдайността му към неговата „света длъжност”.

„Няколко минути в нерешителност” раждат „някакво вдъхновение”. Македонски е намерил изход. Със своята съобразителност и готовност да действа рeшително героят показва какъв може да бъде хъшът, когато изпълнява мисия, важна за народното дело. Изпитанието мобилизира волята му и той търси изход от трудната ситуация.

Изходът означава обратно връщане към влашкия бряг. Началото на десета част създава пространствен модел, който вписва в себе си представата за огромни, изпълнени с опасности разстояния, които хъшът е изминал, за да достигне до незамръзналата ивица вода. Връщането на влашкия бряг означава, че пътят трябва да бъде извървян отново и отново. Образът му придобива и символичен смисъл: това е пътят на себедоказването, пътят, който извежда хъша от еднообразното емигрантско битие и го превръща в герой.

Неочакваната среща с влаха представя Македонски с неговата решимост. Той оправдава кражбата си с това, че без дъската няма да успее да завърши започнатото дело. В този момент текстът проблематизира универсалните представи за човешкия живот като висша ценност и за нравствеността като вътрешна мярка в човешкото поведение. Нелепата случайност „среща” Македонски с влаха. Какъв е Македонски? - отчаян авантюрист, човек, премислил действията си, или в крайна сметка - убиец. Представянето на поведението му „оправдава” неговата крайност. Македонски проявява качества, неприсъщи за него - той се опитва да склони влаха да му даде дъската, нарича го „побратиме”, предлага да заплати дъската, от която зависи „цяло едно предприятие”. Наистина, човешкият живот е висша ценност, но в ценностната йерархия на хъша най-високо е поставен дългът към отечеството.

Последвалото описание е организирано около думите „бързо” и „внимателно”: „Бързо взе тоягата си и с дъската под мишница той се завърна към незамръзналата река в Дунава...; измеря я с поглед,... внимателно хвърли дъската на двата бряга на бездната”.

За да внуши достоверността и едновременно с това - изключителността на момента, Вазов се позовава на исторически факт: „Така по-после на 1876 г. сториха и Бенковски, и Волов, когато насред замръзналия Дунав им се беше изпречила една река срещу Бекет”.

Състоянието на героя Вазов подсказва само с един художествен детайл: „Македонски, който от години не беше се кръстил, сега пред тая зеюща яма неволно вдигна ръката си и се прекръсти” - като молитва за божия помощ и като благославящ жест, който подчертава светостта на начинанието.

Пътят към родината е пред него. Вълнението на хъша е обяснимо - родният бряг всъщност е „турският бряг”, там го очакват нови опасности и премеждия, затова той продължава да бъде предпазлив.

Мотивът за изпитанията, които трябва да преодолее хъшът, насочва към мъжеството и героизма му. В цялостното звучене на творбата това означава хъшът да бъде „изведен” от принудителното бездействие, от безвре­мието и ангажиран с подготовката на революционните събития.

С всяко преодоляно препятствие Вазовият герой налага своето присъствие като достоен българин, който се бори за осъществяването на своя възвишен идеал.

В пътя към дома на баба Тонка Македонски прилича „на един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете”. Сравнението контекстово разкрива решимостта на героя с упорството, с мощта и силата на единака да извърви докрай пътя, да изпълни поръчението.

Хъшът пристига в дома на баба Тонка като неин „син”. Не само синовно-родовата връзка прави хората близки, но и общото дело. Смелият борец е духовен „син” на родолюбивата българка; свързва ги една любов - към отечеството, и един дълг - отечественият.

Повествованието на десета част разкрива българския хъш в нова светлина - всъщност, в неговата истинска светлина - надмогнал чувството за ненужност, неговата същност се въздига до себеотрицание и жертвоготовност, верен на родолюбивото си чувство.