Мотивът за вграждането в песента "Троица братя града градяха"

Анализ 1460 думи 11.12.2022 tos*******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Известен и разпространен в митическите народни песни е мотивът за вграждането на невяста. Той възниква върху основата на вярването, че във всяка по-голяма постройка, за да бъде здрава и трайна, трябва да се взида човешко същество, обикновено жената на първомайстора-зидар. Вградената се превръща в духовен покровител на постройката. Именно с идеята за обмен на духовна енергия, служеща за умилостивяване, е свързано жертвоприношението. Цялата му същност се заключава във връзката материя-дух и в схващането, че е възможно чрез преобразяващо въздействие върху материалните същности да се изменят духовните сили.

В народните песни вярването за вграждане е представено като жестоко и безмилостно принасяне на живо човешко същество в жертва. Обикновено се вгражда сянката на човек или животно, които първи минат покрай градежа. След 40 дни те умират и по-късно се вестяват нощем като видения. Превръщат се в „стопанин”, наричан „сенище” или таласъм, който е пазител на постройката и на здравето на хората, които я обитават. Как се свързват тези вярвания с разбирането на човека за света?

Народният космически модел е определено антропологичен, т. е. съобразява се с мястото на човека във вселената. Територията, която е обитаема от човека, се нарича космос (жилище, селище) и човекът е в нейния център, а необитаемата е хаос (чужда, непозната) и окръжава космоса. Човек дълго време не отделя себе си от окръжаващия го свят. Дори го уподобява на себе си. В различни митове елементите на космоса произхождат от части на тялото на някакво антропоморфно същество. Човек се уподобява на дърво, животните някога са били хора, а хората често се превръщат в животни и т. н. Това се запазва по-късно в християнската космогония, а също и във фолклора без определено мирогледно значение. С космоса се уподобява домът като микрокосмос.

Магическото съдържание на обичаите при строеж на къща. ограждане на двор и основаване на селище е в прогонването на злите сили и създаването на изкуствена преграда за тях. Чрез обреда неорганизираната територия на природните стихии символично се превръща в организирана, възпроизвежда се магическото усвояване на пространството, а чрез жертвоприношението на вградения се установява връзка между обикновения и сакралния свят.

Широко разпространение на обичая за вграждане поддържа и популярността на песента за вградена невяста, позната до 1920 г. в повече от 50 български варианта. Според проф. Динеков може да се твърди, че песента възниква в селищата по долното течение на р. Струма и е разнасяна най-често от зидарите. Един от най-популярните варианти на песента е от Смолянско и носи името „Струна невяста" или известна като „Троица братя града градяха". Авторът ни въвежда в обстановката на градежа, който продължава дълго време (в някои от вариантите - девет години), защото построеното през деня нощем се руши:

Троица братя града градяха,

деня го градят по ясно слънце,

нощя се сипе по месечина.

Ето защо, подвластни на вярването, че трябва да се принесе жертва, за да е здрава постройката, зидарите дават обет за вграждане:

Троица братя сговор сториха:

“Чието либе най-рано дойде

да ми донесе ранна прогимка,

да го вградиме в Бялаго града.”

Но обета изпълнява само един от братята (най-малкият или най-големият). Той не издава тайната на обета, а нарежда на либето си да свърши много работа и тогава да дойде на строежа:

Струнино либе сал й не каза,

Ами й каза и й нареди:

-Ой, Струно, Струно, млада невясто,

утре ми либе, рано подрани,

та си обаняй малкото дете,

па си го повий и нахрани го,

…

па си ми сготви ранна прогимка,

и донеси я на Бяла града.

Неговата грижа да отклони ранното идване на Струна на постройката е трогателна. Многото заръки, които й дава, показват тревогата на либето. Той съзнава голямата жертва, която трябва да направи - да изпрати младата си булка на смърт и да обрече малките си деца да останат сирачета.

След като изпълнява всичко, което й нарежда съпругът, Струна отива на строежа:

Струна невяста рано подрани,
та си направи много работи,
дето нареди нейното либе;

па си наготви ранна прогимка,
и сготвила я, и отнела я.

Авторът разкрива покорството на Струна и любовта й към либето. В следващата сцена драматичното напрежение нараства. Проследени са чувствата на Струниното либе:

Кога я видя нейното либе,
нейното либе ником уникна,
ником уникна, сълзи зарони.

Страданието му е голямо, болката и скръбта му са искрени, породени от мисълта за близката смърт на най-свидното му същество.

Нищо неподозираща, Струна се учудва на настроението на либето си. В отговора на съпруга си тя не подозира измамата, чрез която ще стане жертвоприношение. Нейното либе й разказва, че е изпуснало сребърен пръстен в постройката и затова страда:

сребърен пръстен със червен

камък,

изпуснах си го е Бялаго града!

Струна успокоява либето, че ще рипне и ще извади пръстена. Когато влиза, тя разбира, че ще бъде вградена и превърната в таласъм на градежа:

Рипнала Струна е Бялаго града,
да си извади сребърен пръстен.
Струнини стрици, същи девери,
камък по камък, дърво по дърво,
та си вградиха Струна невяста.

Струна страда, че ще бъде разделена от децата си, че не ще може да ги отгледа. Тя дава изблик на чувствата си и се разплаква. През сълзи изрича молбата си:

- Ой, стрици, стрици, същи

девери,
изградете ме от дясна страна,
от дясна страна на Бяла града,
та да си храня малкото дете,
малкото дете със прясно мляко.

Младата жена се примирява със своята съдба. Единствено жали и тъгува за децата си. Голяма е и трагедията на съпруга, който трябвала съобщи на дечицата си злокобната вест, че са загубили майка си.

Съществуващите различни варианти на песента се градят върху мотива за необходимостта от жертвоприношението, но в тях се забелязват някои различия. В том 4 на „Сборник български народни умотворения (Сб. НУ) - Митически песни", са посочени три варианта на песента. В първия вариант героите са наречени Маноле и Струмна девойка, във втория - Струна невяста и нейното либе, в третия - Маноил майстор и Марийка. Във вариантите могат да се забележат жанрови промени, породени от историческите събития, бита и начина на живот на хората в различните краища на България. Третият вариант на песента в Сб НУ отразява епохата на турското робство. Маноил майстор „града градеше, кале правеше". След като го гради девет години, а то се руши, той стига до заключението: „Вижда се, братя, таласъм иска". Ако не намери разрешение на поставената от царя задача да построи калето, ще бъде наказан:

Царя ми пише: ако не го изкарам
в тази година, а бре десета,
ще ни изтрие синца туканък!

Необходимостта да се вгради човек в това време на робство и потисничество се явявала като последица от заплахите на турските власти.

В някои варианти краят на песента се различава. В едни младият зидар иска да сподели съдбата на любимата си и да бъде зазидан с нея, в други - иска да се наруши обетът. В един от вариантите е подчертан контрастът между радост и мъка при пристигането на невястата Янка - „хубава Янка работна".

Митическите песни за вградена невяста са написани в обикнатото от народните песни силабическо стихосложение, характеризиращо се с еднакъв брой срички във всеки стих и цезура (пауза) на едно и също място в стиха, чрез който се постига ритъмът на стиха:

З   +   2   =    2  +     З

Тро/и/ца бра/тя // гра/да гра/дя/ха

де/ня го гра/дят// по яс/но слъ/це
2+1+2   =1+2+2

Размерът на песента е 5+5,т. е. десет срички, разпределени симетрично.

Различни са причините за промените във вариантите. Измененията се дължат на локализацията на събитието, на бита, на съзнателното художествено обработване на текста и т. н. Песните за вградена невяста са едновременно интересни и тъжни. Те пресъздават народните вярвания и обичаи.