Неспокойният родолюбец Николай Хайтов (1919 - 2002)

Биография 1446 думи 14.12.2022 azk*********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г. в родопското село Яврово, Пловдивско. От малък опознава различни страни на живота – бил е камериер, келнер, общ работник в кариера, чирак в различни занаяти. През 1938 г. успява да завърши гимназия като частен ученик в Асеновград, а по-късно се записва в Лесотехническия факултет на Софийския университет, който завършва през 1943 година като инженер лесовъд. Работи в различни горски стопанства в Родопите и Рила. Но не успява да се разбере с началниците и е уволнен и дори осъден за злоупотреби. Две години по-късно е реабилитиран, но остава безработен. Така отново е принуден да търси път в живота.
          Открива този нов път в писането. Дебютира на 36 години с очерци и публицистика. Първият му очерк е отпечатан през 1954 г. в списание „Септември“. През 1960 излиза и първата му книга „Хайдути“, в която писателят, историкът и краеведът взаимно се допълват. Още в нея проличава пристрастието на писателя към документалистиката. Следват „Жени хайдути“ (1962), „Родопските комити разказват“ (1972), „Капитан Петко войвода“ (1974) и др. През 1965 г. се появява „Шумки от габър“ – есеистична книга за Родопите, в която си дават среща история, съвременност, природа и човешки съдби. След две години излиза и книгата, превърнала Хайтов в един от най-значимите автори на съвременната българска литература – „Диви разкази“ (1967).
          След литературния си успех започва да работи в различни издания. Главен редактор е на списание „Родопи“, председател на Съюза на българските писатели от 1993 до 1999 г. Умира на 30 юни 2002 г. в София.

          НЕСПОКОЙНИЯТ РОДОЛЮБЕЦ

          Писателскатата съдба на Николай Хайтов е сложна, а присъствието му в литературата е много своеобразно. Неговата професия на лесовъд е привидно много далече от проблемите на литературата и духовния живот. Но още докато работи като лесничей, както свидетелстват публикуваните по-късно негови дневници, усилено се занимава с изучване на писателския занаят. Чете произведенията на големите световни разказвачи като Гогол, Толстой, Чехов, Мопасан, Стефан Цвайг, Горки и много други писатели от древността до наши дни. И се интересува не само от съдържанието на разказаното, но и от начина, по който големите строят разказа, какви художествени похвати използват, как искат да въздействат на читателите си. Този интерес към тайните на писателския занаят показва, че литературният дебют на Хайтов, който привидно изглежда напълно неочакван, е бил подготвян дълго време.
          Цялата тази внимателна подготовка е предприета не за да се гони литературна слава или обществен успех. По онова време тези страни на писателската кариера не са типични. Всъщност Хайтов изучава писменото слово, за да изрази нещата, които го вълнуват и които смята, че са застрашени от изчезване в бурно модернизиращия се живот – природата, историята, съдбата на предишните поколения. Всички те са изключително важни и за съвременния живот, защото съхраняват националния дух, но им се обръща малко внимание. Затова Хайтов вижда основната си писателска мисия в тяхното съхранение и популяризиране. Оттук и подчертания му интерес към документалистиката, към автентичната история на местата, в които живее българинът – селищни хроники, предания, краеведски проучвания, дори етнографски изследвания. Те са важни, защото придават конкретност на историята, напълват нейната обобщена картина с детайли, които ни помагат да възстановим миналото не като суха схема, а като свидетелство за един пълнокръвен човешки живот.
          Основното чувство, водещо писателя в тези негови занимания, е родолюбието. Всички теми, до които се докосва, всички исторически личности, чиито образи възсъздава, притежават една обща черта – те по някакъв начин са допринесли за свободата и въздигането на България. И хайдутите, и Левски, и Капитан Петко войвода са такива. Но подходът на Хайтов към тях е своеобразен. Той не се стреми да ги героизира, а да покаже техния нравствен ангажимент, да утвърди ценностите, в които те вярват.
          Тази борба за ценности е присъща и на самия Хайтов. Той е един от най-полемичните гласове в българската литература. Затова публицистиката и есеистиката са най-застъпените жанрове в неговото разностранно творчество. Неговите статии и книги предизвикват голям обществен отзвук дори и когато защитаваната позиция е спорна. Важен в случая е самият спор – той насочва вниманието на обществото към теми като гроба на Левски, съдбата на българския език, хищническото отношение на човека към природата и още много други болезнени въпроси.
          И публиката не остава равнодушна към активната позиция на писателя. Още повече, че някои от най-ярките му творби са в основата на популярни филми, някои от които са истински върхове на родното киноизкуство: „Козият рог“ (1972), „Краят на песента“ (1970), „Дърво без корен“ (1974), „Мъжки времена“ (1977), „Орисия“ (1983) и др. По-възрастните поколения още помнят вечерите, в които телевизията излъчваше сериала „Капитан Петко войвода“. Тогава улиците на всички градове и села се опразваха и целият народ заживяваше с болките и стремежите на неспокойния Хайтов герой. Именно такива колективни преживявания са най-яркото доказателство за магията на изкуството, за неговата способност да изгражда представите, нагласите и ценностите на хората.

          „ДИВИ РАЗКАЗИ“

          Повече от десет години след литературния си дебют Хайтов пише главно документалистика - краеведски проучвания, исторически хроники, хайдушки истории. И разбира се, есета, събрани в своеобразната книга „Шумки от габър“. През цялото това време обаче той мечтае да напише книга, която да изиграе в българската литература ролята, която изиграват разказите на Елин Пелин за Шоплука, „Старопланински легенди“ на Йовков за Жеравна или Чудомировите разкази за Розовата долина. Родопите и хората, които ги населяват, своеобразният дух и чувствителност на това място, преданията и легендите, съхранили хилядолетния опит на Орфеевата планина, все още не са влезли в българската национална култура. И Хайтов мечтае да запълни тази празнина, пишейки книга, наподобяваща „Старопланински легенди“ на Йовков. По примера на този сборник той избира и заглавие на бъдещия си труд – „Родопски легенди“. Според замисъла тази книга трябва да обединява художествени разкази, народни предания, есета и дори краеведски хроники. С напредването на работата обаче замисълът се променя. Есетата и краеведските проучвания са събрани в „Шумки от габър“ (1965), а за „Родопски легенди“ остават художествените разкази. Повечето от тях са написани по сюжети, които се разказват между хората – документалният елемент е важен за писателя, защото подсилва впечатлението за автентичност. Разказаните случки трябва да изглеждат като истински, а не като измислени. От друга страна обаче, това не са илюстрации, описващи външната страна на някаква интересна случка. Хайтов иска да предаде автентичното човешко преживяване, да даде възможност на героя да разкрие себе си, да покаже мотивите, които го движат, нещата, в които вярва, трудностите и конфликтите, които преживява. Това идва с откриване на специфичната изказна форма. Ето какво сам писателят казва за този важен момент от историята на книгата:
          "Аз вече съм разказвал в едно свое интервю как и „Диви разкази“ бях започнал да пиша (специално за разказа „Мъжки времена“) от традиционното трето лице, стъпвайки по дирите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, но работата не вървеше: чувствах се неудобно да говоря от името на моя герой и редом с моите литературни думи да се нижат и неговите сочни и пълни с живот и правда приказки. През цялото време чувствах, че това е неестествено, подсъзнателно усещах, докато се мъчех да наглася разказа от трето лице, че върша насилие. Тогава опитах от първо лице и нещата си дойдоха на мястото. Но да обобщя: „Магията на аз формата, както Вие я наричате, е в това, че позволява да се приложи езиковият арсенал на самия герой в цялата му широта и дълбочина, което пък създава максимални възможности за неговото живописно изобразяване. Изобразяването на героя върви не само в пряката реч, от край до край.“ (сп. Септември, 1989 г.)
          Открил по този начин своя подход към разказа и неговата въздействена специфика, писателят сравнително бързо завършва книгата. Така през 1967 г. се появяват „Диви разкази“ и незабавно спечелват вниманието и на читатели, и на критика. Нещо повече - през 1974 г. около „Диви разкази“ избухва разгорещена критическа полемика, чиито резултати се оказват много важни за целия литературен живот в България.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.