Образът на света, създаден от стихотворението „При Рилския манастир“

Анализ 597 думи 14.03.2023 ili**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Стихотворението „При Рилския манастир“ е пример за популярния през 19 век жанр ода за възхвала на природата. То е изградено според класическата реторична схема – въведение, в което е описана обстановката (описанието е пределно точно, почти документално), и е поставена своеобразна теза чрез възклицанието „сега съм у дома“. След това идва аргументацията, в която се редуват два вътрешно противоположни, но водещи в една и съща посока мотива. Накрая идва обобщението, в което се постига едно, макар и пожелателно, но окончателно сливане на лирическия герой с избрания от него дом. Това сливане е подкрепено от задължителните за всяко похвално слово поклони и преки вричания във вярност. Дотук нищо особено – класическа и добре построена реторически ода.

           Проблемът идва от другаде. Стихотворението е добре познато от училищни христоматии и популярни сборници, много често е било заучавано и наизуст. То е влязло в истинския смисъл на думата в културната съкровищница на нацията. И тук се получава нещо парадоксално. Често хората, попаднали в Рила, изпитват нужда да изразят обзелите ги чувства на възторг и преклонение пред величествената гледка с думите на Вазов. По същество обаче това поведение е характерно за песента, а не за реторическата ода. Само при пеенето човекът изразява собствените си преживявания, използвайки написани от другиго думи. Тези думи за него са само израз на това, което чувства самият той. Подобно възприемателско поведение е напълно непознато за реторическото слово. По принцип то има задачата да убеди слушателя в правотата от защитаваната от говорещия теза. Вазовата ода обаче приобщава своя читател към едно всеобщо преживяване, в което всеки участник в „хора“ изразява своите лични чувства. Този мотив е подчертан изрично: Сега съм у дома – участник в рилский хор. В този невидим хор се сливат не само различни личности, но и различни по своя характер времена. Много малко са стихотворенията на Вазов, в които историческата конкретност да липсва и които да се възприемат винаги „сега и тук“. Но точно в тази извънвременна обединителна роля се състои и най-важното достойнство на това стихотворение, което в истинския смисъл на думата може да се нарече една от вечните творби на българската литература.

          „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Човекът е рожба на природата, но все повече се отдалечава от нея. Традиционният човек е част от природата и живее в единение с нейните цикли и хармония. Затова единствената му грижа е колкото може по-дълбоко да разбере природните закони, за да се съобразява с тях. С настъпването на модерността обаче, когато хората започват да си изкарват прехраната по-скоро от индустрията, отколкото от земята, връзката между човек и природа изтънява. Затова се налага да се изработи нов възглед за природата, едно ново отношение към нея. И колкото повече време минава, толкова тази необходимост става все по-наложителна. Но изграждането на едно такова отношение не може да стане автоматично, само по пътя на разума и логиката. Ето защо ролята на изкуството става изключително важна. Затова и творби като „При Рилския манастир“ не загубват актуалност. Нещо повече – тяхната актуалност нараства. И когато успеят да ни увлекат, за да следваме примера, утвърждаван от тях, те се превръщат в основен ориентир, водещ човека в неговото трудно пътуване през все по-усложняващия се лабиринт на битието.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.