Образът на революционера в поемата "Хайдути"

Анализ 1256 думи 20.12.2022 sia******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Христо Ботев е поет и революционер, който слива в едно живот и творчество, и загива за свободата на родината. Неговият кратък и бурен житейски път е белязан с борбите на българите за национално освобождение от тежкото турско робство.

Поемата „Хайдути” е създадена в стила на народната песен - използвано е силабическото стихосложение. Тя е отклик на конкретни събития - преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през Дунава в България. Творбата пресъздава събирателния образ на хайдутина, който вълнува поета от ранно детство. „Хайдути" е пропита с искрен и дълбок патриотизъм, с горещо родолюбие и с всеотдайно преклонение пред подвига на хайдутите.

Творбата започва с лирически увод. Той има важно значение на предисловие за последвалия го събитиен разказ. В увода Ботев изповядва своите чувства на недоволство и възхищение, на силна вяра във въздействието на песента. Недоволството е породено от примирението („любовни песни да слушам, а сам за тегло да пея"). Поетът родолюбец е, убеден - „юнакът тегло не търпи". С помощта на лирическия увод той иска да събуди любопитството и вярата - да се чуят „песни юнашки, хайдушки, песни за Вехти Войводи". Едва след това може да конкретизира за кого и за какво ще разказва.

В увода емоционалните преживявания на поета непрекъснато се променят- неговата решителност в началото преминава в тъга и е заменена от романтично оптимистична вяра:

- Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
добро му добро да прави,
лошия с ножа по глава -
пък ще. си викна песента

Песента изпълнява особена художествена функция. Тя не е само израз на чувства. Тя е разказ непосредствено въздействащ, тя е родова и историческа памет. Затова Ботев използва монолога, внушаващ разговор (диалог) с дядото кавалджия; Срещата на двете поколения - старото и младото - е обединена от песента, от еднаквите „тегло" „сюрмашко” и „кахъри, черни ядове". В нея е народното величие и гордост. Ботев вярва в приемствеността на предадения от родители на деца непокорен, свободолюбив дух. А съхранената историческа памет ще събуди горди, непримирими към робството чувства у моми и момци, у юнаци и мъже. Така песента ще разказва:

какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!

Използваните повторения имат особена, ключова функция. Нищо не е променено. Заспали, позабравени са останали героичните традиции. И затова поетът започва разказ за конкретно лице - Чавдар войвода - за да ги събуди. Реторичните въпроси в началото веднага изграждат обаятелния и заинтригуващ образ на хайдутина Чавдар.

Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него ?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?

Славата на този юначен българин се носи от песента. Преклонението пред неговата саможертва се слива с величествената мелодия на природата, разнесла безсмъртието му от „Бяло море до Дунав", „от Цариграда до Сръбско", „по румелийски полета". Ботев заимства образ от фолклора - олицетворената природа, В творбата на поета нейният косвен разказ е изпълнен с възхищение, с болка и обич. Той става символ на нещо вечно, сляло се с непогубеното българско име.

Поетът дълбоко вярва, че традициите се предават от родители на деца. Затова подзаглавието на поемата е „Баща и син". Какъвто е бащата (Петко Страшника), такъв става и синът (Чавдар войвода), надминал го по слава. А лирическият драматичен диалог разкрива преживяванията на дванадесетгодишния хлапак Чавдар и неговата майка. Той подсказва как се формират целите и идеалите на момчето.

Синът има обаятелна външност. Неговият портрет е пестеливо изграден от поета. Момчето е „дете хубаво, писано още шарено". Има очи „черни големи", „глава къдрава". Малкият Чавдар е непокорен, свободолюбив като своя баща хайдутин. Хлапакът обвинява майка си с „тежки думи отровни":

„Що си ме, майко, продала,...

да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:

да имам баща войвода
над толкоз мина дружина..."

Чувството на недоволство е градирано. Синът на непокорния е продаден, а хората искат от него да бъде като своя баща. Умело подбраните глаголи („да ми се смеят", „да ми думат", „да имам") изразяват тези стремежи. Те формират гражданската позиция на момчето. Затова горещо и дръзко звучи молбата на малкия Чавдар:

„...При татка, искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к' ъвто иска занаят."

Момчето отрича робството на всеки, приел го като форма за съществуване. Вуйчо му, сиромашки изедник, по своите разбирания се слива с образа на поробителя. Той има същите виждания за българите родолюбци:

„...че човек няма да стана,
а ше да гния е тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара-баир на кола!..."

Момчето внимателно следи реакциите на своята майка. Юначната българка иска да запази неговия живот. Майка трудно може да прежали рожбата си, станала хайдутин и обрекла се на смърт. Майката остава самотна, без подкрепа, без единствено чедо. Разбираема е нейната скръб. Синовната загриженост е изразена чрез промяната в душевното състояние на момчето. Дързостта на Чавдар се заменя от смут, от съчувствие и болка - очите му са насълзени. Той не може да бъде безразличен към горкия плач на своята майка. Въпросът му към нея е изпълнен с топлота, с нежност, с обич:

„Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала,
сирота, гладна и жъдна?..."

В обръщението „мале" е скрита любовта - признателност на малкото момче и неговата готовност да помогне на майка си. Тази топлота и сърдечност хармонират със страданието на българката. Образът на Чавдар става обаятелен. Той е изпълнен не само с гняв, но и с нежна обич. Любовта към майката и бащата, състраданието към тях насочват към морала на бъдещия хайдутин - сърдечна, човечна отзивчивост към страдащите и решителна непримиримост към носителите на злото. А болката, скръбта на майката подсказват за неговата съдба - всеотдайна саможертва за свободата на човека и на родината. Затова майката така дълбоко страда и моли сина си да не става хайдутин, а да се научи на четмо и писмо. Но завладяващият пример на бащата се оказва определящ за бъдещата съдба на сина. Чавдар скача от радост, че ще иде на хайдушкото сборище. Майката горко плаче. Реакциите на сина и на юначната българка доказват предварително изградения образ за непобедимия, справедлив Чавдар войвода, със слава по цялата земя българска.

Поемата не е довършена, но начинът, по който Ботев изгражда образите на майката и на хайдутина, не изисква повече текст. Той създава обобщена представа за образа на българския борец за свобода и справедливост в лирическия увод. Сгъстената, емоционално-действена характеристика в началото на същинския текст се допълва от речевото представяне на героя и от жестовете му. Пряко и косвено - чрез диалога и песента, Ботев внушава преклонение пред величавия образ на хайдутина. Безсмъртието му и днес звучи с вълнуващите и незабравими въпроси:         

“Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?”