Основна характеристика на романтическата култура

Анализ 1457 думи 15.12.2022 sve*********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

В края на 18 и началото на 19 век в Европа се извършва една истинска културна революция. Появява се Романтизмът като идейно и художествено течение, влияещо върху цялостното световъзприятие на човека. Той променя изцяло ролята на литературата, издигайки като най-важен индивидуално-творческия принцип в нея. Заради това неговото значение е огромно.

Предпоставки

Причините за появата на Романтизма трябва да се търсят в две посоки: общото развитие на обществото и промяната на мястото, което индивидът заема в него, от една страна, а от друга - противопоставянето срещу традиционната култура с нейния рационализъм и утвърдени правила за поведение и творчество. Романтизмът се появява в няколко европейски страни едновременно, което говори за неговата привлекателна сила и за способността му да изрази новия дух.

Този нов обществен дух се свързва с окончателното освобождаване на човека от ограниченията на феодалните и патриархалните структури. Старият идеал на Ренесанса за поставяне на личността в центъра на света се осъществява най-пълно и последователно от романтиците, за които отделният човек е цялостен и самостоен свят, чиято оригиналност само се погубва от наложените обществени ограничения.

Затова основният романтически порив е поривът към освобождение - от нормите на обществото, от оковите на прагматичния разум, от сковаващите творчеството правила. Освобождение на духа от телесността, на емоциите от разума. От този стремеж към освобождение се раждат и най-популярните романтически мотиви: пътешествието, култът към екзотиката на далечни страни, връщането към дълбоките корени на народната душа (култът към фолклора и Средновековието), култът към свободния живот на „природния човек“ (цигани, татари, индианци, араби), романтичната любов, пред която дори смъртта е безсилна, мотивът за благородния разбойник - носител на справедливост и свобода.

В основата на романтическия светоглед ляга идеята за емоционалното отношение на човека към света. За първи път след времето на Ренесанса светът се възприема пряко, без морализаторство и рационализъм, а напротив - възприемащият поглед е изпълнен с хумор, с усет към детайла, с любопитство. Оттук и склонността на романтиците да се връщат към наивните представи на народната поезия, възприемана от тях като непосредствен израз на народната душа. А култът им към Средновековието идва от представата за него като време на възвишени чувства, на рицарски идеали за любов, чест и вярност.

Названието „романтизъм“ най-вероятно идва от жанра роман, разбран като разказ за възвишена любовна връзка. Особеното приповдигнато душевно състояние, съпътстващо изключителното любовно изживяване, започва да се обозначава като „романтично“, а по-късно думата все по-често се употребява и като име на това направление в културата и изкуството, което разчупва старите рационалистични представи за човека и обществото и на тяхно място поставя емоционалното отношение към света.

Първите прояви на романтическо отношение към света се наблюдават във Франция, Англия и Германия, като обхващат периода между 1790 и 1810 година и се свързват с имената на поети и мислители като Шатобриан, братята Шлегел, Новалис, Колридж и Уърдсуърд. Този период от развитието на Романтизма се характеризира с моралистично-религиозен уклон, свързан с представите за чистото и непокварено минало. Новото поколение романтици - Юго, Дюма, Байрон, Шели, Хофман, Хайне, Пушкин и още много други - придават на движението подчертано граждански характер, изразявайки желанието на човека да се освободи от тиранията на властта и еснафството. Поетите на новото поколение започват да търсят своите сюжети в живота на възвишени личности, въплъщаващи порива към духовна свобода и изразяващи вярата в победата на индивидуалното добро над закостенелите морални норми. Оттук и култът на романтиците към екзотиката на Изтока или към фантастичния свят на народната приказка и балада. Именно в този период се появява и интересът към изучаване на фолклора, както и към творческото му пресъздаване: братята Якоб и Вилхелм Грим, Ернст Теодор Хофман, Лудвиг Тик, Вилхелм Хауф, А. С. Пушкин и още много други. Миналото започва да се възприема в една нова романтична светлина, открояваща в митологичните и приказните сюжети идеята за свободния творчески дух и за индивидуалната справедливост.

Идейна и естетическа програма

Романтизмът изработва стройна програма, която може да се обобщи в няколко основни точки:

Първо. Разкрепостяване на обществените и моралните норми и освобождаване на индивида от всяка принуда.

Второ. Интерес към различието - към другото пространство и другото време: екзотиката на Ориента и далечните страни, тайнствеността на митологичните времена, Средновековието, фолклорния етап от развитието на културата, разбран като момент, в който властва свободната и непосредствена изява на човешкия дух, към историята изобщо.

Трето. Отхвърляне на традиционния рационалистичен поглед към света и издигане в култ на емоционалното му възприемане.

Четвърто. Отхвърляне на нормативността в художественото творчество и издигане ролята на творческия гений, възприет като богоравен творец, способен да създаде творбата си от нищото, воден единствено от своето божествено вдъхновение.

Пето. Създаване на своеобразен романтически репертоар на теми, сюжети и мотиви, както и от начини за тяхната интерпретация. Предпочитат се жанрове, изразяващи идеята за свободата и народностното, противопоставящи се на рационализма: романтическата поема, баладата, песента, приказката, романът, новелата и т.н.

Шесто. Особено характерен романтически жест е издигането в култ на неподправената природа, противопоставена на рационалистическото разбиране за съразмерност и симетрия. Природата се възприема като израз на спонтанната творческа сила и свободата. Любими теми за изобразяване стават морето, планината, бурята, безкрайното поле и т.н.

Седмо. Стремеж към прекрачване на границата между живот и изкуство - и в реалния живот трябва да се живее като в романтическа поема, а в собствената биография да се изгражда поведение, присъщо на романтическите сюжети и герои. Личната биография на твореца става културен и художествен фактор. Той не само пише, но и живее интересно и особено: като „поет революционер“, „свободен дух“, „търсач на справедливост“, „сърце на сърцата“, „луд гений“ и др.под. Особено чести стават трагичните жестове на творци, решили да приложат на практика своите естетически идеали. Байрон умира в борбите за освобождението на Гърция, Шели и Словацки буквално „изгарят“ в своите романтически пориви, Пушкин и Лермонтов намират смъртта си в романтични дуели, защитавайки рицарската си чест, Ботев загива в освободителната борба и т.н.

Изобразителни принципи

Мирогледните и естетическите особености на романтическия възглед довеждат и до своеобразие на художествените похвати, използвани при изграждане на литературната творба. Произведението се концентрира около фигурата на романтическия герой - личност възвишена, стремяща се да се освободи от обществените условности и затова самотна, малко демонична и непристъпна, олицетворяваща жаждата за вътрешна свобода. Като контраст обикновено се въвежда и противоположен герой, символизиращ силите на статуквото и обществената принуда. Така се образува характерната романтическа двойка, чиито най-ярки проявления може да се открият при Жан Валжан и Жавер от „Клетниците“ на Юго, Есмералда и Фроло от „Парижката света Богородица“, Демонът и Тамара от „Демон“ на Лермонтов и т.н. Заедно с това обаче романтиците се стремят да създадат ярки и правдоподобни психологически характеристики на своите герои, които да ги превърнат в жизнеспособни човешки личности, а не в голи схеми. Цяла поредица са романтическите герои, които стават нарицателни имена, като Жан Валжан, Гаврош, Дон Жуан и т.н.

Романтиците избират напрегнати и екстремни сюжети, теми и мотиви, показващи сблъсъка на свободния дух със закостенелите порядки. Тези сюжети често се заимстват от фолклора, но се обработват в духа на литературата. Предпочитат се сюжети, даващи възможност за изява на чувствата на героите, на тяхната естественост и на стремежа им да не се подчиняват на условностите. Изобразеният свят е пределно обобщен и символичен, лишен от всякакви битови подробности и конкретност. Много често действието се развива в непознати екзотични страни.

При езиковото изграждане на творбата се предпочитат необичайните метафори и образи, силните контрасти и антитези. В това отношение се получава известен парадокс - романтиците се противопоставят на рационалистичните норми, но скоро създават свои, свързани с предпочитаните от тях образи, метафори и сравнения.