Подробен преразказ на творбата ''По жицата''

Преразказ 914 думи 10.05.2023 ant*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Още докато го брани от кучетата, Петър Моканина разбира, че селянинът е в беда. По червения му елек става ясно, че е другоселец, от Делиормана - Северна България. Селянинът е висок, едър, бос - явно сиромах. Ризата му е само в кръпки, поясът му е оръфан, потурите - също. Моканина осъзнава бързо, че другоселецът е от онези меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравката път правят.

Селянинът поздравява тихо - явно е, че мисли за друго и друга грижа има в очите си. Той пита накъде е селото Манджилари и колко път има до там. Моканина му обяснява, че е близо, и едва сега забелязва спрялата на шосето каруца с кон. В нея седи жена, мушнала ръцете си в пазвата, превита, а кърпата ѝ на главата не е забрадена, а е с отпуснати краища. Моканина знае, че когато жените отпуснат така краищата на ръченика си, ги мъчи не толкова жега, а нещо друго. Отзад в каруцата, завита с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежи друга жена, навярно момиче.

Моканина пита селянина дали то е болно. Селянинът му отговаря, че е болната му момичка и поглежда към овцете, без да ги вижда, като угрижения му поглед блуждае някъде над тях. Моканина го пита откъде е. Другоселецът разказва, че е от село Надежда, че ходи по селата да продава хума, а надолу към морето понякога купува за селото риба и грозде, благодарейки на Бога за съдбата си. Но съвсем скоро им се е случила беда.

Той сяда на земята, изважда кесия с тютюн и започва да си прави с треперещи пръсти цигара.

Другоселецът продължава разказа за съдбата си. Децата им са измирали съвсем рано - още малки две-три им измрели. Само това девойче в каруцата им е останало и досега са го гледали като очите си. Но от известно време е залиняло. Казала е на майка си, че ѝ е мъчно, че дружките ѝ са се изпоженили, а тя още не е. А той я е успокоявал да не се тревожи, защото другите са богати, а ергените обичайно търсят богати жени, но и тя ще се ожени, защото не е престаряла. Селянинът замълчава и пак поглежда овцете, без да ги вижда. Някъде в жегата пищи жетвар.

Селянинът продължава да разказва как това лято момичето се е замолило да я пуснат да иде да жъне. Бащата първоначално не се съгласил, но след молбите на момичето и майка ѝ позволил. Нонка, това е името на момичето, по-късно му споделя какво се е случило на полето. Докато са почивали след ден на усилена жътва, когато вечерта са яли, пяли и се смяли, си легнали. Нонка заспала под един кръстец на завет. По едно време е усетила нещо тежко на гърдите си и като отворила очи видяла змия. Взела я и я хвърлила. Сън ли е било, истина ли е било, разказва селянинът, и той не знае, но оттогава момичето залинява. Моканина пита дали са го водили на доктор. Селянинът отговаря, че много доктори са посетили, а сега го води... и не се доизказва. Той споделя, че ако от това зависи да остане жива, той би повярвал, но нали са жени, а пък тя е негово чедо, затова трябва да вярва. Гласът му трепва, той замълчава и затегля ту мустаците, ту брадата си - небръсната отдавна, прошарена с бели косми - всичко това говори за белег на грижи. Другоселецът продължава да разказва как техни близки, като са си дошли от "скеля", са разказали, че се е появила бяла лястовичка в Манджилари и че който е болен и я види, оздравява. Момичето заплакало с надежда, майка му също се заловила за приказката и така са дошли до селото на Моканина.

Овчарят учудено поглежда към шосето - всеки ден той запладнява стадото си на тази поляна, но едва сега забелязва многото накацали по жицата лястовички. Наближава Преображение Господне и те се събират за да отлетят на юг. Много са лястовичките по телеграфната жица, натежала като броеница - но всички те са черни.

С облекчение селянинът пита дали Моканина не я е виждал. Овчарят нито е чувал, нито е виждал лястовичката, но за да не отчае съвсем хората, бързо добавя, че може пък да има и трябва да има, щом се е чуло.

Селянинът тръгва да си ходи. Трогнат, Моканина става да го изпрати и да види момичето. Още отдалече майката, жълта и сломена от тегло жена, гледа мъжа си в очакване. Момичето е слабо, едва личи снагата под завивките, стопена от болестта. Лицето му е като восък бледно, но очите му са още светли, млади и усмихнати. Селянинът успокоява Нонка, че Моканина е виждал лястовичката. Очите на момичето светват и то пита овчаря дали и те ще я видят. Нещо в гърдите на Моканина се повдига, задушава го, очите му се премрежват и той високо започва да повтаря, че и те ще я видят, че той с очите си я е видял - бяла такава, което значи че и тя ще я види и ще оздравее. Майката заплаква, а високият селянин се закашля, хваща коня за юздите и го повежда.

Моканина дълго стои на шосето и гледа към каруцата. Замислен, той се връща при овцете и се залавя за работата си. Мисли си дали има бяла лястовичка. Но нещо в гърдите го подпира, мъчи го. Той поглежда към небето, удивен колко мъка има по света. И пак се заглежда към каруцата.

автор: Димитринка Йовчева