Порив и мечта в разказа "Ветрената мелница"

Тема 1774 думи 07.03.2023 pet**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Създаден през 1902 г. и отбелязващ ранния етап от творчеството на Елин Пелин, разказът „Ветрената мелница” се отличава значително от останалите творби на белетриста, в които акцентът е поставен върху обществената действителност, а героите са жертви, страдалци или бунтари. Тук писателят изоб­разява изконните човешки пориви и мечти - непом­раченото чувство за красота, жаждата за любов и радост в живота, волния творчески труд, виталността и стремежа към свобода на избора. Герои са не отрудените и отчаяни от живота селяни, а вдъхнове­ни от оптимизъм, творчески идеи и ентусиазъм мечтатели. Техният стремеж е не да се борят срещу съществуващото, а, свързани с общото смътно чув­ство на недоволство от живота, да творят и да пос­тигнат непознатото, новото. Елин Пелин слива в сти­хията на любовта волния творчески труд, песента, музиката, танца и играта. Любовта изразява порива и мечтата, става смисъл на човешкото съществуване. Елин Пелин създава един необикновен разказ, в кой­то доминира приповдигнатото настроение на праз­ника - труд, песен, танц, разкрито чрез тържеството на любовта, въплътена в порив и човешка мечта.

Двамата главни герои - Лазар Дъбака и дядо Кор­чан, носители на интересни творчески идеи и мечти, са свързани от „едно странно приятелство, спо­койно, неразделно и безкрайно весело”. И двамата „имаха похватни майсторски ръце”. Те са весели, малко шегобийци, трудолюбиви и сърдечни, но и два­мата са малко „ветрени” мечтатели - „когато ра­ботата свършваше до половина - те я зарязва­ха”. Писателят създава две човешки присъствия, от­личаващи се с витален дух и нравствени доброде­тели. Конкретните взаимоотношения между героите, чрез които разкрива техните пориви и мечти, Елин Пелин разгръща на фона на изобразеното природ­но бедствие - сушата. Майстор на пресъздаването на народната психология, писателят преминава от общата селска угриженост - „разтъжи се угриже­ното селяшко сърце”, към психологията на отделни герои. Разговорът за сушата между двамата главни герои - Дъбака и дядо Корчан, е сюжетна завръзка на разказа. Вече запознат с „изобретателния ум на Дъбака”, който„понякога скрояваше всякакви странни планове, които воденичарската глава на дядо Корчан всякога одобряваше, а неуморните ръ­це идеха на помощ”, както и с двете им творения - тепавицата и дарака, читателят очаква новата идея на героите. И тя не закъснява. Ражда се под влияние на трагичното за цялото село природно явление - сушата, от която пресъхват всички рекички, а воде­ниците „се умълчават”. Идеята на Дъбака за ветре­на мелница се ражда с усмивка, като на шега, но „породи в главата на Дъбака, мисълта за Ветрена мелница и планът ѝ зарасте в ума му”. Идеите на Лазар, макар и „вятърничави”, и нереализирани докрай, се раждат с усмивката му, а положителният емоционален заряд на замисъла се трансформира във вдъхновеността на труда. Усмивката, веселието са заразителни, те преодоляват присмиването и иро­нията на съселяните на Лазар и на дядо Корчан. Веселието увлича двамата герои и те не пестят си­лите си: „И когато Дъбакът дълго и широко му из­ложи плана и сметките си, старецът одобри и се увлече. (...) Всецяло предадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка. (...) Увлечени, те даже не си проговаряха.”

Двамата майстори сякаш се надиграват, надпре­варват в сръчността, в бързината и удовлетворени­ето от започнатата работа. Трудът и стремежът да сътворят нещо полезно, поривът към творчество, към постигане на непознатото ги води и те не усещат умора. Техният труд се отличава от описания в други разкази на Елин Пелин труд - страдание, мъка; труд, от който зависи препитанието на селяните. Двамата мечтатели не просто се трудят, те творят, матери­ализират идеите си. За тях трудът е радост и игра, съпътстван от усмивки и песни. Той е не само мате­риална сила, но и природосъобразен инстинкт. Всецялото отдаване на мисълта за „великото тво­рение” и неуморимостта им в реализиране на иде­ята са доказателство за творческия устрем на геро­ите. Мъдростта на творенето се превръща в смисъл на човешкия живот. Той има други стойности. Дали тепавицата, даракът или ветрената мелница ще бъ­дат завършени, не е от значение, но недовършеният скелет на мелницата ще остане като символ на виталната сила и оптимизъм на българина, на вечния порив към творчество, към съзидаване, към красота. В този смисъл човекът изживява същността си в са­мия акт на творчеството, а не в резултата му. И ся­каш поведението на двамата странни мечтатели е синтезирано в мъдрата сила на фолклорния принцип: „Залудо работи, залудо не стой.”

Наред с трудолюбието, с порива към творчество, към щастие, Елин Пелин описва виталността на меч­тите и надеждите на хората, жизнеността и стоициз­ма на българина, вярата му в доброто, в тържество­то на красотата и щастието, на любовта - другото проявление на природосъобразното у човека. Всичко това намира своето място, реализацията си в повествователното отклонение на главното сюжетно събитие, а именно в народния обичай - „пеперуда”, с който от незапомнени времена селяните прогонвали магически сушата и измолвали дъжд. Забеляза­ното облаче от върха на строящата се ветрена мелница, за което Дъбака съобщава, предизвиква ожив­ление у селяните, събужда оптимизма и надеждите им, развеселява ги и ги кара да изразят своите меч­ти и надежди в изпълняване на ритуала „пеперуда”: „Емнаха се смехове и викот, вдигна се весела олелия, ... с тъпани и гайди момичетата изведо­ха „вай-дудула” чак до баирчето... извиха лудо хо­ро по изсъхналата трева.”

Радост се изписва по лицата на селяните: "...загри­жените им сърца се поотпуснаха”, а Лазар Дъбака и дядо Корчан продължават работата си. В този момент Елин Пелин въвежда третия главен герои - Христина, с което преобръща посоката на сюжетното действие на разказа. Тя става видима причина за незавършеността на творението на два­мата герои - ветрената мелница. Но чрез нейния об­раз писателят разкрива човешкия порив към красо­та и щастие, игривостта и виталността на българина, жизнеността и умението да се изразят чрез танца, чрез надиграването чувства и мечти. Христина - осемнадесетгодишната внучка на дядо Корчан, е единствената му връзка с рода, с общността. В нея откриваме проявление на неговото минало, на духа на времето, на виталността и красотата, на себеотдаването и игривостта. Всичко това, както и закач­ливото ѝ отношение към труда на „мечтателите”, по­ривът ѝ към надиграване в хорото, отправен като ритуално предизвикателство към Лазар, спечелват сърцето му, връщат го към миналото, подбуждат вът­решните трептения на душата му. И той слиза от пок­рива на мелницата, за да погледа хорото, на което Христина „играеше лудо, като че ли на шега, и нас­мешливо поглеждаше младия воденичар”. Лазар на­пуска своето пространство „горе”, за да слезе „до­лу”, на земята и да се присъедини към ритуала, към Христина, която не е като всички, а е духовно близка до неговата поривност и до романтичната замечтаност на дядо Корчан. Дъбака попада в сватбената атмосфера на земното веселие. За да докаже себе си, трябва да покори Христина. И идва предизвика­телството, което пробужда неговите пориви и мечти. Христина поръчва на гайдаря да свири ръченица и заиграва, влагайки в танца цялата си жизненост, виталност и красота. Не остава безучастен и Лазар Дъбака: „И славният някогашен игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря, сърцето му заби и той забравен изскочи срещу Христина и мъл­чешком, блед като платно заигра.” Ръченицата - ритуално-игрова форма на селската задявка, предста­вя сюжетно-композиционната кулминация на раз­каза. Предизвикателството е прието, Дъбака се на­диграва с Христина и мигом забравя своите идеи и творения. И двамата се унасят в танца-творчество, вживяват се. Христина забравя себе си в танца, по­добно на Дъбака, който унесен в труда си, не забе­лязва нито парещото слънце, нито ироничния прис­мех на съселяните си, нито има време да проговори на дядо Корчан. Надиграването в танца е своеоб­разно продължение на вдъхновения труд. И в труда, и в играта Дъбака влага цялата си душа, за да съгради нещо: „Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце нехайно кръстосани отдире, той подскача­ше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и заситняше...". А облогът на над­играването, предложен от Христина, крие вече сим­воличен смисъл, разкрит в думите ѝ: „Ако ме над­играеш, ще ти пристана!”. И Дъбака я надиграва, а тя удържа на обещанието си. Попаднал в завъртелия се поетичен танц, Дъбака най-после се спира в избора си, който този път не може да изостави с махане на ръка, и така придава завършеност на жи­вота си. Творението на Лазар - ветрената мелница, отстъпва своето място на любовта. Именно на това равнище на живота - на човешките взаимоотноше­ния и любовта, се постига завършеността на творе­ното. Изоставяйки недовършена и ветрената мел­ница, Дъбака отговаря на въпроса на дядо Корчан: „Аз си намерих друга!”. Лазар заменя „тънката и висока снага” на мелницата, която се издига на баира, с Христина - чудното, жизнерадостно, закач­ливо и изпълнено с красота и волност създание, чи­ято „висока и стройна фигура” предизвиква любо­питството му още когато се покатерва на скелето на мелницата. Умело използвайки олицетворението и метафората, Елин Пелин описва кръговото движение на хорото като своеобразна трансформация на незавъртелите се криле на ветрената мелница и като символ на вечния кръговрат на живота. Недовърше­ните творения на Дъбака се превръщат в знак на вечността, на кръговостта на света.

Елин-Пелиновите герои от разказа „Ветрената мелница” надмогват битовото, националното и со­циалното си битие, и изявяват човешката си същ­ност в труда, песента, танца, любовта, във вечния порив към творчество, в който е мечтата за щастие и добро, заложени в животворящата природа.