Не са много сатиричните стихотворения на Христо Ботев. Те са наречени така, но всъщност количеството сарказъм в лирическите му творби е малко. Те са в действителност просмукани с много гняв, порицание и с една невероятна и нечовешка любов към народа и към родината. Обектът за изобличение в стихотворната сатира на Христо Ботев е робското примирие и апатия у народа. След безкрайните нещастия волята, нравствените и човешките му ценности са потъпкани.
В стихотворението си „Странник“ Ботев страстно показва борбата срещу всички и всичко, което възпрепятства освобождението. Там сатиричният герой е човекът с еснафска психика. Авторът определя живота му като жалко съществуване и от целия текст на творбата струи презрението на поета към него. Никой друг творец в историята на литературата ни не си е позволявал да стоварва толкова тежки думи на упрек върху народа. Христо Ботев си е спечелил такова право със саможертвата си в името на родината. Затова той е способен да залее народа си с непрощаваща ирония, която е резултат единствено от огромната му любов към всичко родно.
Поетът неслучайно е избрал за заглавие на стихотворението си думата странник - тя носи огромен идеен и емоционален заряд. Тя показва откъснатостта на този човек от родната му действителност, незаинтересоваността му от събитията около родното му семейство и град, и егоистичността му в търсенето на добър живот. Този човек се отрича безгласно от исторически заложените ценности на българския народ: родолюбие, привързаност към дома и семейството, свободолюбие и твърдост в отстояването на националната чест. Затова и той е странник, който остава без лице и без характеристика. Ботев го ползва като обобщение на всички онези българи, които са загърбили обществените си задължения и са се отдали единствено на личните си цели.
В стихотворението „Странник“ долавяме печалната съдба не само на един човек, а на хиляди българи, та дори и на цяла една страна. Усещаме драмата на цял един народ, захвърлен на неизвестността. Сатиричната структура на стихотворението е малко по-комплексирана от тази на останалите му творби. Тя предизвиква противоречиви преценки у читателя, макар че в крайна сметка обектът на Ботевия сарказъм е ясен това е стремежът към по-добър личен живот, което обаче изисква абсолютно загърбване и отричане от нравствените и обществените принципи.
Сатиричният герой на Ботев е абсолютно безличен. В нито един момент от творбата поетът не му дава думата и не го описва. Той просто слуша гласа на автора, който говори някак необичайно. Читателят хем разпознава Ботевата реч, хем в същия момент остава притеснен от резките промени в интонацията и недоизказаността. И това непрестанно очакване дава резултат. През цялата творба авторът едва сдържа сатиричните си забележки, но в края, в последната строфа, той дава пълна свобода на чувствата и емоциите си. Ботев изказва ясно присъдата си:
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога се не запита
човек ли е или скот?
И именно в този последен куплет ясно може да се различи реалната преценка на поета, да се усети неговата безмерна любов към родното. В контраст с последната строфа от стихотворението „Странник“ е първият стих. Ботев започва с обръщение, както и в някои други свои творби. Той говори отново от първо лице, но вече разликата е ясна. Авторът поставя героя си в характерни ситуации сред хорото на мегдана, пред родната му къща и при срещата му с майката. Именно тези ситуации са основни, героят няма никаква реакция, не казва нищо, не се помества адекватно в тях. Единствено всепроникващият авторов глас, все още слабо ироничен, коментира действителността. Именно този коментар пък плавно и постепенно изгражда отрицателния образ на безличния странник. А той няма силата и възможността да направи нещо. Той е като кукла. Ботев го пренася от място на място, описва го и пак той го наставлява. Той го използва, за да осъди жизнената философия на добрия живот:
Ще чуйш, ала недей плака,
първо либе че сподели,
друга вест те тебе чака
за баща и братя мили!
Едва завърнал се в дома си, странникът е посрещнат от ужасни новини:
Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица,
полежаха, па изгниха,
отровени в тъмница.
Дори в това тъжно описание Ботев някак си влага една саркастична нотка. Дори и след тези новини Ботев не дава право на героя си да реагира. Той оставя безплътен и безчувствен. Тайният глас на автора започва да го успокоява, макар видимо да няма за какво:
Няма нищо! Други зема
тази, що си нявга любил,
но и за теб моми има:
бог не си с камъни бил.
Нищо, че е загубил невестата си има много моми, които могат да я заместят. Умрели са най-близките му:
Но то нищо! Ти да си жив,
баща скоро ще да бъдеш,
бог е добър и милостив,
а ти трябва род да въдиш.
След това второ успокоение ние вече разбираме истината. Този добър и всепрощаващ глас е фалшив и коварен, той кара човека да преглътне болки и да примири съвестта си с неща, които изискват нравствена разруха. И всичко това в името на един добър живот. Гласът е ужасяващ, той сякаш идва от недействителното и се отправя към безплътния странник. Той е вече нереален и отблъскващ. И именно в този момент авторът стоварва с пълна сила убийствената си ирония към апатията. Той постепенно е наслоил образа на героя си, нарисувал му е някаква маска, а сега, в самия край на стихотворението, той го съсипва и разрушава пред погледа на читателя. Ботев поставя в градация сарказма си и в края на тази градация стои крахът на нечовешкото и на егоистичното. В предпоследната строфа гласът на автора започва да изрича неприкритите истини за оня, който безогледно урежда своя собствен добър живот:
Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.
И отново се връщаме към последната строфа - най-важната и ключова в цялото стихотворение, в която тайнственият глас сваля прикритието си и Ботев с пълна сила изрича присъдата си:
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот
Именно това е идеята на Ботев. След дълго прикриване, след дълго сдържане на сарказма и методично изграждане на образа в стиховете. Ботев най-накрая казва конкретно това, което мисли и чувства. Той открива идеята си със замах и читателят остава слисан пред истинността ѝ.
Стихотворението „Странник“ е изцяло изградено върху емоции и от емоции. Но това са само авторовите чувства. Героят му е бил и си остава илюзорен. Той е недействителен и безплътен. Тези внушения още повече се подсилват и от неопределеното бъдеще време. Това нестандартно за Ботев време подсилва условността на сюжета и превръща странника в един хипотетичен образ на литературата ни.