Пространство и вещи в поезията на Атанас Далчев

Тема 1429 думи 17.01.2023 ral**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Поезията на Далчев се появява през 20-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще: "и аз съм сам стопанина на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук от никъде не съм се връщал".

          Прозорецът на Далчев е лишен от пространствена закрепеност, от пространствена ориентация, странна е неговата пропоскливост. От него някой съзира "случайно" попаднали обекти, ситуиращи не глобален, а разчленен свят. Началото - "Болница", визира градсткото затворено пространство, краят - "Ручей" - природното, неограничено пространство. Опозицията "обещава" придвижване към необятността, което обаче се опровергава от заглавията и последователността на останалите текстове - "Съдба", "Метафизически сонет", "Камък" , "Стаята" и др.

          Битието на лирическия субект в поезията на Далчев прилача на болест, белязана от анонимното пространство на уж-съществуването, уж-изчезването, а всъщност на вездесъщата смърт:

          "Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

          веднъж от туй место, подир от друго,

          докле изчезнем най-подир съвсем."

                                                           ("Вечер")

          Смъртта е белязала времето, което се е превърнало в безвремие на отчуждението: "тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко." ("Стаята"). Времето се разполага в тесните пространства на стаята, дома, а това изисква обособяване на времето "вътре в", ограничаване на съдбата в интериор, в онова частно пространство на субекта чежденец, в което смъртта чертае истините за човека и земния му дял. Смъртта и обезлюденият Далчев дом са границите на ужасяващата къща на самотата и на пусто протеклия живот:

          "Годините растат и те затварят,

           и те зазиждат в твойта самота,

           врази ти стават старите другари

           и опустява медлено света."

                                                 ("Съдба")

          "Дом", "стая", "къща" са названия на "вътре в" себе си, където, даже и тук, субектът признава себе си за ананим. Вещите престават да бъдат метаморфоза на тялото и душата, отказват да продължат субекта или още по-точно удостоверяват мъртвешката му самота. Във "физиката" на вещите няма скрити имена на градове, на предишни собственици, на стаи, които те са обитавали. Няма даже и спомен, нито опит за излизане от ананимност. Няма и "физика". Очертанията на вещите са "маска", зад която се крие бездънният метафизичен отвор към битийните тайни. Предметността е само "маска" върху лицето на метафизичността. Явно, че вратите, прозореца, огледалото у Далчев са вход към други светове. Извисили истините над емпиричното, те са отвор към желанието на човека да се допре до изначалните открития на битието. Смъртта, умъртвила емпирията, в крайна сметка не е достигнала душата. Властна и нехайна към земното, душата живее земния живот до толкова, че да извлече от него метафизиката на битието :

          "Като отлетиш във блясък и във слава,

           неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!"

                                                           ("Метафизически сонет")

          Земното битие се познава чрез изнизващите се дни. Реалното емпирично време е толкова нужно, колкото да положи въпросите, чийто отговор душата ще търси в метафизичното. Познанието задължително минава през "задните дворове" на живота. В този смисъл лирическият субект у Далчев никога не е безцелен в земните си дни. Негова задача е да обходи живота и да съзре греха, болката, любовта, мечтите и тяхното сгромолясване. Живота е нещо повече от разбиване на илюзиите:

          "Вечно и свето е само мъртвото,

           живото живее в грях."

                                       ("Камък")

          Смъртта у Далчев е телесното умиране, но от смъртта на емпирията се ражда свободният познаващ дух. Прозорецът към душата, телесното, тленното, земно-преживяното в естетическите си измерения си остава грозно, зловещо, мъртво-безплодно. Веднъж преодоляно, телесното може да си остане безсмислено, защото е отказ от пътя, миг на полагане на въпросите. Отговорът за екзистенцията се крие в душата. Отхвърляйки телесните окови, душата ще потърси свободата си. Грозните, разкривени тела и затворени пространства със своята илюзорност са всъщност отвори, през които душата излита и търси фирософията на съдбата, търси надеждата втъкала се в страдалческите и жестоки земни дни :

          "...............!...................."

                                       ("Avenue du Maine")

          Далчев пресъздава пренаселен с предмети свят. След като е назован, предметът е разложен. Така той уваличава плътността, асоциира обем, тегло и цвят. Освен разложен предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Това са зловещи знаци на разпадането, следи на гниенето, чрез които се внушава усещането за материалност - другото име на преходността. Предметността обаче у Далчев е измама на ограничените ни сетива, поезията му се създава не в и за действителността, а заради нейното преодоляване. Предметите се повтарят. Емпирията на житейското не е особено разнообразна. Особено настойчиво поезията на Далчев се връща към "врата", "прозорец", "огледало" - вещи със смисъл на граничност, те са входът към други светове, отворът към други измериния. Така покоят на затвореното пространство е взривен, пространството се отваря, за да нахлуе там другото и неговото име е смърт. Предметите се разместват и в процепа проблясва света на неназовимото, безкрайното, трансцеденталното. Материалността е само мъртъв декор, сетивна привидност на тайното и неясното. Вещите се оказват деформирани от духа, напиращ да разкъса физическата им крайност и ограниченост. Предметността се оказва съсредоточеност на духа. В пренаселения с предмети свят човекът го няма. Далчевият дом, които е ненаселен, несподелен от човека, е един диаболичен образ на отсъствието: "стопанинът замина за Америка". Америка в случая е името на другото не тук пространство, тя е измерение на далечното, мисленото. В автоматизираното си битие хората са предмети, които механично пропускат времето през себе си.

          Далчевата поезия загражда уединеното просранство на смъртта. В това пространство животът се превръща в не-живот. Вещите ограничатат субекта вътре в безмълвието, безвремието. Прозорците не откриват никаква перспектива - те не "символизират способността да се възприема".