Сатирата в просвещенската култура

Тема 711 думи 10.12.2022 hrn******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Сатирата е един от най-старите жанрове на човешката словесност. Нейните корени се откриват още в ритуалните практики на инвективата (обругаването), когато водещият церемонията обсипва преминаващите през обреда с ругатни, изобличаващи ги във всички човешки пороци. Тогава хората смятали, че словото има магическа сила, и вярвали, че по този начин могат да унищожат недостатъците и да ги отклонят от себе си. Още тук се забелязва двойственият характер на сатирата - от една страна, тя се надсмива и отхвърля действителността, но от друга, чрез отхвърляне на лошото иска да утвърди доброто.
Ритуалният смях преминава в народната култура, в която се образува цял сатиричен пласт - анекдоти, хуморески, смешни диалози, пословици и поговорки, чиято задача е била да отхвърлят старото и негодното и да утвърждават новото и доброто.
За пръв път думата „сатира“ се използва в римската литература и произхожда от satura - смес, съчетание от най-различни теми. Римската сатира е стихотворна и се разработва от автори като Хораций и Ювенал. По-късно сатирично отношение се открива в средновековните комедии - фарс и фаблийо, в сцените на комедия дел арте и други форми на празничната народна култура. Първите прояви на модерна литература - романите „Дон Кихот“ на Сервантес и „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле, също са сатирични по своя характер.
Своето най-голямо развитие обаче сатирата претърпява по време на Просвещението. Това духовно движение, ориентирано към усъвършенстване на човешката природа, съвсем естествено осъзнава необходимостта да се отхвърлят чрез смях човешките и обществените недостатъци и на тяхно място да се предложи идеал за добродетелен живот. Именно по това време е дадено и най-точното определение на сатиричния подход към действителността, принадлежащо на немския писател и мислител Фридрих Шилер. В своя трактат „За наивната и сантименталната поезия“ той казва:
Поетът е сатиричен, когато прави за свой предмет отдалечаването от природата и противоречието между действителността и идеала (въздействието върху духа е еднакво и в двата случая). Но това той може да направи както сериозно и с афект, така и шеговито и весело, според това, дали остава в областта на волята, или в областта на разсъдъка. Първото става чрез наказващата или патетичната сатира, второто - чрез шеговитата сатира. 
В природата на сатиричното изображение трябва да се подчертаят два особено важни момента - обвързаността с актуалната действителност и пародията. Противопоставянето между идеал и действителност никога не е общо и абстрактно - то винаги е свързано с някакви конкретни проблеми в живота на хората от дадено време. Отхвърляйки пороците, сатирата може да постигне по-обобщена представа за една идеална действителност. От друга страна, пародията е насочена към открояване на остарялото и назадничавото в мисленето на хората, към разобличаване на предразсъдъците и мисловните клишета.
Изграждането на сатиричното изображение е възможно по три различни начина - хумор, ирония и сарказъм. Хуморът е сравнително най-безобиден - той осмива пороците, но не налага строги морални присъди. Иронията, чиято същност е в привидното представяне на човешките недостатъци в положителна светлина, докато всъщност се има предвид точно обратното, е най-силно въздействащият начин за сатирично изображение, защото дава на читателя възможността сам да стигне до изводите и поуките. Сарказмът, от своя страна, е израз на силния гняв на сатирика от съвременната му действителност, която той изобразява не толкова като смешна, колкото като страшна. В този вид сатира поучението и моралните присъди са преки и непосредствени, което в някои случаи е единствената възможност за изразяване на възмущение.
Просвещението изгражда мощна сатирична култура. Започват да излизат множество сатирични издания - вестници, списания, отделни листове. Чрез тях в огромни тиражи се разпространяват памфлети, епиграми, басни, диалози, смешни и подигравателни размишления. Но особено развитие претъпяват кратките сатирични романи, сред които се открояват „Кандид“ на Волтер и „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт. В тях остро се разобличават недостатъците на човешката природа - простащина, излишно самомнение, невежество, както и недостатъците на обществото - тирания, потисничество, лицемерие. В основната си част просвещенската сатира е рационалистична и патетична, което я поставя на границата между чистата литература и публицистиката, но това е характерно за цялостната дейност на просвещенските писатели.