Споменът-сън в елегията "Помниш ли, помниш ли..."

Анализ 2648 думи 12.01.2023 nik*****@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Който е влизал в родния дом на Дим­чо Дебелянов в Копривщица, скътан зад високия зид сред зеления покой, ще може осезаемо да си представи разо­чарованието на младия човек от негостоприемството на големия град, а и на живота изобщо. Тази лична дра­ма е трайна тема в поезията на Дебелянов. Но тя далеч не е строга автобиографичност, а стон на роман­тична душа, разочарована, измъчена, съкрушена и въпреки това съхранила копнежа по добро, красота и топлина.

В тази елегия лирическият субект живее единствено с виденията на детството. Те са друга реалност, там всичко приема пречистени очертания, контурите се размиват и за поета спомените се превръщат в недостижим, навеки изгубен идеал.

Стихотворението е изградено вър­ху един разгърнат контраст: миража на отминалото и болката от насто­ящето. Без да е изявен граматически, контрастът се налага съвсем отчет­ливо и в психологически, и в образен план. Той е противопоставяне между две душевни състояния, породени от две противостоящи ситуации: от ед­на страна, „тихия двор”, „тихия дом” и „белоцветните вишни” и от друга, „заключеник в мрачен затвор”. Образите са пределно познати, обикновени, конкретни. Запазват своята реалност и същевременно придобиват многооб­хватна символност. И ако „мрачен зат­вор” е по-често срещан в поезията ни образ, то „белоцветни вишни” оста­ват в българката литература, зави­наги свързани с името на Димчо Дебе­лянов като романтичен знак на всичко не докоснато и чисто, което за по­ета присъства само в спомена. Наред с тези образи, едновременно конкретни и символни, откриваме и други - абстрактни и пак символни („свет­лия хор; хорът на ангели в дните пре­дишни”).

Както в „Скрити вопли”, и тук в тъжната изолация на поета все пак съществува някаква близка душа - глаголните форми, четири пъти повто­реното „помниш ли”, са интимно въп­росително обръщение във второ лице единствено число. Този някой ще го разбере, защото е имал същата съд­ба, а нищо не свързва така дълбоко както общите мигове в детството. Но действително лице ли е този някой?! Има ли го наистина? Или поетът е толкова самотен, че го измисля, за да сподели с него болката и разочарова­нието, и нежната топлина, която се разлива от миналите дни. Посвеще­нието (на Мара Карловска) при първа­та публикация на творбата през 1914 г. в никакъв случай не би трябвало да се възприема буквално.

За пореден път в поезията си Дебе­лянов се докосва до условната реал­ност на спомена и съкровените тайници на духа, способен да съхрани всичко скъпо, което подклажда живеца на собственото съществуване. Това е поезия на духовните внушения. Психологическият заряд на думите далеч надхвърля конкретното им значение и събужда неизброими асоциации, ко­ито прескачат времето и простран­ството. Прякото значение и асоциативните отправки се преплитат в минорната музика на този поетически шедьовър. Дебелянов непрекъснато ни връща към едни и същи образи и мотиви. Повторенията допринасят за своеобразната вълнообразна мело­дия в напълно сходните по постройка строфи и тя сякаш подсеща за житейската повторяемост - там лирическият герой се блъска без изход и надежда, без воля за съпротива във водовъртежа между настоящето „мра­чен затвор” и спомена-илюзия „белоц­ветните вишни”.

Творбата е разгърната изцяло в психологически план. „Скрити вопли” - съ­що. Но там се очертава специфичен „лирически разказ” - героят мислено се завръща в бащиния дом и картини­те на детството са фиксирани в по­редица земно конкретни детайли („старата на прага”, „безсилно рамо”, „стаята позната”, „старата икона”...). В „Помниш ли, помниш ли..." липсва какъвто и да било намек за разказност. Миналото е маркирано с няколко щриха, пределно лаконично с два предметни образа - „белоцветните вишни” и „тихия двор”, като в случая образът на „тихия дом” се явява негов синоним. В съвършено близката емо­ционална и звукова тоналност на две­те елегии доминира представата за тишината (с вариантите „тихи”, „ти­хия”, дори и „шъпот)Както и други­те образи, тя е обгърната с реликвен пиетет като емблема на безвъзврат­но изгубения свят; въплъщава неговия нравствен идеал на спокойствие, доб­ро и красота и се противопоставя на всичко, което го разрушава. Дори де­тайлите „шъпот и смях” не я нарушават, защото тя има преди всичко ду­ховни измерения, без да губи и конк­ретното си значение. Понятието „тишина” преминава като лайтмотив през двете елегии и се нарежда между ярките символни образи в тях.

Един неизказан пряко въпрос подсилва стаения трагизъм в „Помниш ли, помниш ли..." - смисълът на спомени­те. Утеха ли са те? Или точно обратното? Защо поетът ги назовава „лишни”, „казън”?

Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни –

моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни!

В „Скрити вопли" те са пристан, по­не за кратко подклаждат надеждата - мечта. Изгубени са завинаги, но лирическият субект добре знае - те ре­ално са съществували, те са били. В „Помниш ли, помниш ли..." след миг­новен проблясък те засилват униние­то и тъгата до пределна степен. Дра­мата на героя е с едно стъпало по-трагична, това е драма на съмнение­то - всичко скъпо е сън, изобщо не е било. Началото на всяка строфа е вед­ра, светла инсценизация на миналото, миг, краткотраен като фойерверк и веднага унищожен от настоящето. Двете строфи са съвършено еднакви по композиция и движение на емоцио­налната крива. Тя главоломно се срутва от моментното просветление до пълното разрушаване на илюзията-сън:

сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни!

Ударите на настоящето са унищожили дори реалността на спомена. Така двете елегии, колкото и да са сход­ни по психологически заряд и на пръв поглед напълно да се покриват, съвсем не са проблемно емоционално повто­рение една на друга.

В стихотворението прави впечат­ление, че определени думи и словосъ­четания се повтарят точно по три пъти („тихия двор”, „белоцветните виш­ни”, „затвор”, „жалби далечни и спомени лишни”, „сън”). Това не е нито случай­но, нито изолирано явление. Числото три от най-древни времена и не само у нас, но и по най-далечни земи, крие необяснима магичност. Още в зората на фолклора се налагат трикратни­те повторения на думи, случки, явле­ния (чак на третия път юнакът побеждава ламята, магьосникът задава три въпроса, третият брат е най-смелият и т.н.). Човекът - и древни­ят, и съвременният - по природа е склонен към известна доза мистика. Неразгадаемостта на битието, на са­мото съществуване, на душата, не­бето и звездите, не възможността на обикновеното съзнание да възприеме материалистическата теза - мате­рия без начало и без край, тласка чо­века към религията и мистиката. На­пълно обяснимо е, че именно във фолклора, първите прояви на художествена изява и на възпитание чрез слово­то, тази склонност на човешкото аз намира толкова силен израз. В прехо­да от фолклорно към личностно са­мосъзнание и творчество писателите възприемат от народните традиции редица житейско философски, митологически и художествени тези. При Димчо Дебелянов обаче стилистическата роля на числото три идва не по фолклорна линия, а преди всичко като влияние на символистическата поезия. Тя го привлича с меланхолната болка и духовна изолация, с неизбродимите бездни на страданието, с повея на ра­зочарованието и смъртта. При символистите повторяемостта на чис­лото три е наследство от романтиз­ма с неговия траен интерес към при­казно песенната народна съкровищница. В много от стиховете на Дебеля­нов числото три има особена функция. Между тези творби елегията за „белоцветните вишни", наред с поема­та „Легенда за разблудната царкиня", заема едно от първите места. В еле­гията обаче няма нито мистика, ни­то фатализъм, само виртуозна игра на словото, която в паралел със звукописа допринася за хармоничната мелодичност на стиха, подсилва меланхолното настроение като примире­ние с житейския жребий.

Думите, които в елегията се повтарят по три пъти, очертават проб­лемно емоционалния стожер на твор­бата. Тя започва и завършва с образи­те, въплътили миналото („белоцветни­те вишни” и „тихия двор”). Те рамкират настоящето („мрачен затвор”). Между двете контрастиращи ситу­ации се врязва стонът на поета - „Ах, не проблясвайте в моя затвор”, „Ах, не пробуждайте светлия хорЗа Дебелянов са характерни подобни възклицания („О, скрити вопли на печален странник), понякога с повелителен акцент както „В помниш ли, помниш ли...”. Израз на изострена емоционална чув­ствителност, те обаче не привнасят дори сянка от сантиментализъм, са­мо засилват елегичното звучене.

В тази творба звукописът на съглас­ните „ш”, „р”, „х”, съответно повто­рени 13, 11 и 9 пъти (дали това е случайно?!), заедно с пълните рими създават особена стихова оркестрация. Римувани са точно думи, които се пов­тарят три пъти, а те са възлови в смисъла на стихотворението. Подоб­ни рими се наричат фокусиращи - кон­центрират вниманието върху особе­но важни емоционално проблемни пунктове. Впечатлява системата на ри­мите, която абсолютно точно се повтаря в двете осемстишни стро­фи. Но повторението на римуваните думи е различно. Във всяка строфа оба­че повторените думи, от една стра­на, при мъжките и от друга - при жен­ските рими е строго спазено.

Редуват се мъжки (ямбични) рими, едносрични с ударена последна сричка на римува­ните стихове, с женски (хорейни), двусрични, с ударена предпоследна срич­ка. При артистично мелодичната по­езия на Димчо Дебелянов удивлява ма­тематическата педантичност в под­редбата на римите :

Първа строфа                              Втора строфа

нечетни редове

1. двор                                               двор

3. затвор                                            хор

5. затвор                                            затвор

7. позор                                              двор

четни редове

2. вишни                                            вишни

4. лишни                                            предишни

6. лишни                                            лишни

8. предишни                                      вишни

В първата строфа в третия и петия стих както и в четвъртия и шестия, по двойки римуваните ду­ми се повтарят. Във втората стро­фа в първия и седмия стих, както и във втория и осмия, римуваните ду­ми по двойки също се повтарят. Специално ли е подредено това разположение, или стихът се е излял импулсивно?! Може би изключителната надареност на поета е потърсила виртуозните съвпадения, за да дове­де музиката на стиха до съвършенство.

Младите поети от началото на XX век - Яворов, Дебелянов, Лилиев, Траянов - постигат изумителна хармоничност в лириката си. „Помниш ли, помниш ли..." е между най-ярките образци с единството между психо­логическото внушение и музикална­та звучност.

Новата българска поезия от пър­вите две десетилетия на XX век е съвършено различна както тонално, така и проблемно от революцион­ната импулсивност на Ботев, от патриотичните и социални прист­растия на Вазов. Това е лирика на строго интимния свят, безвременна и безпространствена. В нея при­съства единствено личното аз на твореца, вглъбен в себе си, съзерца­телен, изолиран от трусовете на епохата. Модерната духовна чувс­твителност създава нова стилисти­ка, силно повлияна от западноевро­пейския и руския символизъм. Общес­твено психологическата атмосфера у нас по това време благоприятст­ва за този процес. Но независимо от външните образци, българските по­ети, повлияни в различна степен от символизма, запазват своята ориги­налност, своя индивидуален литера­турен портрет. (Протичащите ес­тетически процеси у нас в зората на XX век са много сложни. Тук са представени възможно най-опросте­но като първо запознаване с тях.)

В елегиите на Димчо Дебелянов символистическите навеи са по-външни, встрани от философската същ­ност на това художествено тече­ние; долавят се в минорната тонал­ност, в меланхолията, в стремежа към изящност на поетическата фра­за. Но в съвършената звукова оркес­трация на стиха, в романтичните образи тупти пареща болка и разо­чарование, жива човешка драма.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.