"Свирепото настроение" на човекът към природата в разказа "Нежната спирала"

Интерпретативно съчинение 1141 думи 23.12.2022 mar**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Радичковото творчество е като шипковия храст в разказа „Нежната спирала”. Трябва да се спреш, с любопитство да разтвориш бодливите клони и да видиш какво има зад тях, което прави образните послания на автора толкова интересни и загадъчни. Защото Йордан Радичков се изкушава не от видимото, а от онова, което носи дълбоко закодиран смисъл, за да разтърси задълго човешкото съзнание.
Мнозина откриват съвършенството в природата. Прехласват се пред красивото, величествено и необятно лице на Божието творение. Използват го не само за вдъхновение, а като мерило за собственото си несъвършенство. Хармонично изградена, природата би съхранила съвършенството си, ако човекът не излива своето „свирепо настроение" върху нея.
Героите от разказа „Нежната спирала” се връщат от поредното си посегателство над природата. Те са омърлушени, измръзнали и уморени, но „свирепото настроение" е в тях, не ги напуска. Това ражда и желанието за отмъщение (удара върху шипковия храст и убийството на дивия гълъб). Природата не може да „извика" от болка или да „отвърне" на злото, но може да повлияе на човешката съвест чрез кървавото послание върху девствения сняг.
Странно е желанието на човека да превръща убийството на животни в свое хоби. Удоволствието да обикаля с часове, за да изпробва точността на мерника си в живото, туптящо сърце е необяснимо. Това го превръща в част от хищниците. Но за тях убийството осигурява биологичното им съществуване, а човекът натиска „плавно" спусъка, защото жертвата ще е поредният ловен трофей. Неслучайно Радичков претворява художествено този конфликт.
Героите, натоварени в конска каруца, се завръщат от лов. Студът е проникнал в душите им, въпреки шаловете, високите яки и шапките. Портретното описание на героите е важно с оглед художественото въздействие на творбата. Те са закрили лицата си, виждат се само очите им, както шипковият храст е представен метафорично като „око" на природата. Човек и природа се гледат право в очите, готови за двубой:
„Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна." Тя не е враждебна, но така е възприета от хората, защото умората и студът са ги направили враждебни и свирепи. Затова природата, разбрала мрачното настроение и злонамереност на ловците, бърза да избяга от тях. Сякаш уплашена, „гората бяга назад с хиляди крака”.
Началото на творбата внушава напрегната атмосфера. Макар и напускащи дивото, за да се слеят с цивилизованото, хората са готови да нанесат последния удар върху природата на раздяла. „Внезапно изникналият" храст с измръзнали червени плодове е персонифициран от автора. Появата на шипката е като изневиделица изскочило дете на пътя. И тя наистина е дете на природата, което трябва да предизвика радост и умиление към червените плодове, които, макар и измръзнали, се задържат най-дълго от всички други. Камшикът, предназначен с удар да насърчава животното, сега безпощадно „перна храста през лицето". Авторът веднага открива човешката грешка, защото шипката трепва, а плодовете са като „живи очи". Тя не е могла да се предпази с острите си бодли, защото те са безсилни пред „свирепото" човешко настроение. Ловците в каруцата усещат вината си, защото у тях се поражда скрит страх като пред нещо тайнствено, мистично. Определят храста като „вампир" и „оня храст" и по лицата им се изписва недоумение, породено от вината и нечистата съвест, от несправедливото, враждебно отношение към невинната природа.
Загадъчният храст изчезва от погледа на героите, за да се появи с цялата си красота в спомените на разказвача. Режисьорът Методи Андонов също е видял шипков храст, но тогава той е предизвикал творческото въображение на човека на изкуството. И тогава храстът „оживява”, когато режисьорът шепне, върви бавно и тихо около него, да не би шипката да избяга и да не успее да я разгадае. Човек и храст отново се гледат изпитателно, но не готови за отмъщение, а за взаимно проникване в своите същности. Храстът няма „друга страна", той е съвършен, има очи от всички страни. Човекът иска да проникне в него, но не смее, затова хвърля снежни топки, за да види как трепват червените плодове. Но това е различно от удара с камшик, далеч от издевателството над „оня храст". Въображението на героя превръща чудния храст не в декор, а в действащ персонаж на театралната сцена. Природата изпълва с красота света на изкуството, „разказва" не измислени, а истински, изстрадани сюжети, наблюдавани през вековното ѝ съществуване. Но нима шипката трябва да отиде сред хората, за да внуши съвършенството, за да разкаже историите? Тя може да впечатли и да разтърси човешкото съзнание, когато е на истинската сцена, сред белия сняг, залят от естествена дневна светлина, а не от светлините на прожекторите. Стига човек да не посяга към храста с камшик, а да го гледа със „съдбовния поглед" на Методи Андонов, който е разбрал нещо „извънредно съществено и важно": че ако има величие, съвършенство и хармония, то те са принадлежност на природата. От завист ли човек размахва жестокия камшик над нея?
Унесен в спомена по режисьора, авторът отново се връща към действителността. Звън, кашлица и мъжки гласове прогонват спомените, за да дойде отново човешката жестокост, на която творецът е свидетел. Небе и земя ще се докоснат, но не чрез красивото, прогресивното и цивилизованото, а чрез безумието и дивите инстинкти. Синьото пространство е символ на свободата, волността и спокойствието. Ятото сиви гълъби ще въодушеви ловците. Те ще демонстрират точна стрелба. Дали отново от завист, че не може да лети, човекът насочва пушката си към волното ято. Гълъбът е символ на мира, на свободата. В него е въплътена Божествената воля, защото след Христовото кръщение от разтвореното небе полита гълъб, който донася чудодейната сила на Спасителя. А тук птицата ще полети към земята, за да напомни за човешкото безумие и свирепото отношение към природата. Гълъбът посреща смъртта, но се прощава с живота, лети към земята, но не желае да напусне небето, отива при екзекуторите си, но следи и полета на ятото, докато не се превърне в „сива дрипа". Защото какво е птицата, ако не е в небето, ако е прекъснат устремът ѝ да лети, ако не гледа към високото, а с ужас съзира земята. Затова в своята агония птицата успява да напише „завещанието си". Червената спирала е трагичният почерк на умиращата птица. И тя е имала нужда в предсмъртния си миг да каже нещо, преди да докосне бялата земя. Това е нейния последен полет, който води към смъртта. Никой от ловците не смее да прекрачи мястото, където се аленее кръвта, защото се чувстват виновни.
Дали „нежната спирала", описана от умиращата птица, не е отмъщението и на шипковия храст, чиито червени плодове са се присъединили към кръвта на гълъба? Природата наказва човека. Изпраща своето нежно послание в контраст на свирепите му чувства към великото Божие творение.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.