Танцът е образ на човешкия темперамент. Там, където думите губят своята сила и убедителност, започва да говори езикът на тялото. Грацията на душата се превръща в грация на тялото, което може да отправя гневни упреци или нежни любовни послания.
Изкуството винаги е било изразител на човешките чувства - стих, картина или песен, пресъздадени с обич, говорят много повече от всяка дума. Разчитайки на магията на изкуството, Елин-Пелиновите герои Лазар Дъбака и Христина преплитат трепетите на сърцето с ритъма на най-темпераментния български танц ръченицата, за да изживеят цялата палитра на чувствата си - от влюбването до приставането.
Неповторим е начинът, по който авторът рисува надиграването между „пъргавата осемнадесетгодишна внучка" на дядо Корчан и „неподражаемия хороигрец" Лазар. Танцът е толкова вълнуващ и темпераментен. Ритъмът му увлича читателя и той неминуемо се чувства като един от очевидците, присъстващи на тази луда игра.
Дъбака, скитал десетина години по Влашко, припечелил парици, е успял да укроти младежката си немирност. Попрехвърлил „тридесет лазарника", той дори не мисли да свърже живота си с жена, която да го вдъхновява в творческите му начинания. Но в сините му очи все още тлее игривото въгленче на младостта, което едва чака да бъде запалено, за да пламне с цялата си сила. И това се случва, защото „ясните небесни очи" на Христина проникват „чак в сърцето на стария ерген". Хороигрецът е предизвикан, събуден е задрямалият луд левент. Останалото е само танцова надпревара.
Първа започнала играта с вдъхновения майстор, Корчановата внучка сама заиграва ръченица. Традицията е нарушена. Жената тук е лидерът, който ще дърпа конците в любовното ухажване: „Христина понаведе гиздаво глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко..., подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове." Наведената глава - компромис със себе си и традицията, или знак за решителност, трепетът на тялото - тръпката, която чувства влюбеният преди любовна среща, или страх от предприетата авантюра; размаханата кърпа - празник и свободолюбие или зов за помощ и смирение. Каквото и да е, девойката вече се слива с магията на танца. Той ще говори вместо нея.
Изкусната свирня, веселите и игриви звуци, шеметният ритъм на ръченицата и танцуващата синеока девойка не могат да не вдъхновят някогашния игрохорец. „Дъхът му се спря, сърцето заби и той забравен изскочи срещу Христина и мълчешком, блед като платно, заигра." Колко сполучливо Елин Пелин съпоставя чувства и настроения, характерни за влюбения човек, с преживяванията на Лазар Дъбака непосредствено преди да се включи в надиграването. Дъхът спира, сърцето бърза, сякаш и то играе ръченица, човек се чувства забравен, побледнява, когато усеща, че животът му се променя. Майсторът на мелници, тепавици и дараци е на път да насочи вдъхновението си към най-неустоимото изкушение - жената. Как вярно звучи афоризмът на Оскар Уайлд, че „най-добрият начин да преодолееш изкушението е да му се отдадеш". Така и Лазар, за да преодолее изкушението, се впуска във вихрения танц заедно с прелъстителката Христина. И той започва танца с наведена глава, както и девойката - знак, че е пленен и покорен от две изкушения - Христина и ръченицата. Героят усеща, че това е неповторим и чакан момент, затова той „сякаш не стъпяше на земята", както хората мислят, че летят, когато са щастливи.
Безмълвното показване на чувствата чрез темпераментната ръченица внезапно е прекъснато, за да се стигне до облога-годеж. Глаголната форма „Ще те надиграя" се повтаря четири пъти, а провокиращото „да се обзалагаме" - три пъти. Едното звучи като „ще те позоря", а другото като „да се вземем", защото облогът е такъв, че при всички случаи са печеливши и двамата, няма губеща страна. Трикратното „да се обзаложим" е своеобразно обричане в любов и вярност пред Бога, защото три е божествено число. Чрез израза „убий ме, ако те излъжа!", Христина изрича категоричните думи на вярност и решимост като истинска бъдеща съпруга на Лазар Дъбака.
Разменени са клетвите за вярност и обич и танцът може да продължи, просто, за да продължи „сватбеният" ритуал. Христина е сравнена с „лебед", а Лазар – с „елен". В кулминацията на танца личи надпреварата между женското и мъжкото начало, между красотата и благородството, нежността и силата: „Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си като че се шегуваше. Едно надмощие личеше във всяко негово движение, и Христина неволно падаше под силата му." Сякаш всичко започва да тече, както традицията повелява. Жената трябва да е покорна и да „падне под силата" на мъжа. Взела надмощие и преимущество над Лазар в началото на любовната надпревара, чрез подчинението ѝ вече на силата на мъжа се възстановява нарушената хармония. „Отмаляла и запъхтяна", Христина виновно признава поражението си: „Надигра ме." Но и тя, и партньорът ѝ съперник знаят, че това не е поражение, а победа, която е еднакво желана от двамата. Победа, която ще се празнува от тях цял живот.