Минаха две седмици, а Македонски беше изчезнал без да се обади. Аз съществувах, благодарение на неговото милосърдие и изведнъж бях останал гладен и без средства. Заедно с Хаджият и Попчето ядохме два-три дни на вяра у Странджата, но той изведнъж се разболя и ние останахме гладни. Огънят, където къкреше бобът угасна, съдовете и чашите стояха немити и дебел пласт прах ги покриваше. Шумната и многолюдна кръчма стана пуста.
Хаджият тръгна да търси пари от някой богаташ. Замина и не се върна. Попчето остана още ден-два и той тръгна да си търси щастието.
Останахме двамата със Странджата. Не можех да го оставя сам. Пари нямах, но морална подкрепа можех да му дам. Той беше много болен, кашляше, пъшкаше и нито искаше, нито можеше да се храни. Умираше, а аз не можех да му помогна и го гледах с мъка. Лицето му стана изпито и бледо, хлътналите му очи блестяха, а раните по лицето му първо посиняха, а после потъмняха. Гледаше ме със сълзи на очи и ми разказваше за битките в Стара планина. Спомените за юнашкото минало му помагаха да приеме по-леко съдбата си. Юнакът знаеше, че умира, но търпеливо и гордо чакаше смъртта. Тежко му беше, че ще я срещне болен, а не в борба за свобода. Понякога споменаваше и роднините си и после пак за хъшуванията си говореше. Аз го слушах с благоговение и запомнях всяка негова дума, но болестта му напредна и той взе все по-рядко да говори.
Старият герой ми благодари, че не съм го оставил да умре сам на чужда земя и е спокоен, че ще има кой да му затвори очите. Казах му да не се вълнува и да знае, че името му ще остане вечно, че е герой. Странджата ми стисна благодарно ръката. Хубаво му беше да чуе тези утешителни думи, после хвърли разсеян поглед и пак проговори. Кахъреше се, че не е богат, че няма какво да ми остави. Успокоих го, че за мен неговият пример е достатъчен. Тогава той ми каза, че в едно ковчеже е скрил две много скъпи за него неща и поиска да ги види. Отворих сандъчето и извадих нещата. На дъното намерих една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Развързах я предпазливо и извадих една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът издаден на 1867 година от Революционния комитет, а дрипата - къс от вехто знаме, на което се виждаха само думите „...или смърт!”. Това бяха величествени, славни документи. Потрепервах от вълнение. Странджата се повдигна и ги поиска. Пое ги и ги целуна, и със слаб глас ми каза да ги взема за спомен от него и да не го забравям. След два дни умря. Затворих очите на един славен българин. Продадох съдовете и стъклата, за да платя погребението. Само аз го изпратих до гроба. Такъв бе краят на предците на българското освобождение...
78965 решения
2146 уроци и тестове
8465 решения
406 уроци и тестове
740 отговори на въпроси
1071 резюмета и тестове
773 материали
1616 отговори на въпроси
456 резюмета и тестове