Творческа история, жанр и композиция на „До моето първо либе“

Анализ 2236 думи 24.03.2023 edu**********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

           ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ

           Стихотворението „До моето първо либе“ е отпечатано за първи път на 22 юни 1871 година в брой първи на вестник „Дума на българските емигранти“. След това, поетът прави някои езикови редакции по него и го отпечатва в стихосбирката „Песни и стихотворения на Ботйова и Стамболова“ през 1875 година. След тази публикация повече не са правени редакции на творбата.

          ЗАГЛАВИЕ

          От заглавието на творбата става ясно, че лирическия говорител се обръща към своята любима. Той не я нарича „любима“, а „либе“, което е архаична, т.е. остаряла дума, с която назовава любимата. Това е адресатът на неговата изповед. 
          От определението „моето първо либе“ става ясно, че творбата е посветена на първата любима жена на лирическия говорител, което от своя страна задава интимно-личния характер на изповедта. Творбата не е посветена на коя да е любима на Аз-а, а на първата любима жена в живота му. Това от своя страна е предпоставка обичта му да бъде искрена и чиста. 
          Дълго време за изследователите представлява интерес, коя е любимата, на която е посветено това стихотворение? Според част от тях, то е посветено на Мария Горанова (Мина), която е братовчедка на Ботев. Тя е имала „глас чуден“ и между нея и поета са се зародили любовни трепети, но баща ѝ я омъжва за богат търговец. Според други изследователи, творбата е посветена на първата любима на поета, и това е учителката Парашкева Шушулова. Двамата се запознават в Русия, където тя учи. След като завършва образованието си, тя се завръща в родината и става учителка. В Калофер двамата се срещали и разговаряли, а това не се харесвало на калоферското общество, което по онова време било консервативно настроено. Както виждате, не е ясно, коя всъщност е любимата жена, на която е посветена тази творба, но няма спор, че е изключително въздействаща.  

          ЖАНР

          Вече споменахме, че творбата е стихотворение. Творбата е обръщение към любимата, което е предпоставка за споделянето на съкровени чувства. Характерното за подобни изповедни творби е това, че лирическия говорител се обръща към въображаем слушател, с когото споделя своите мисли и чувства, болки и радости. От изучените творби в часовете по литература в 9 клас, знаете, че най-близките за него хора са майката и братята. От тази творба става ясно, че лирическия говорител има какво да сподели и с любимата.

          КОМПОЗИЦИЯ

          Стихотворението се състои от девет строфи, всяка от които съдържа по шест стиха. В него можем да обособим три композиционни части.

          Първата композиционна част обхваща от първата до третата строфа включително. В тази част е отречено изпълненото с любовни заблуди минало.

                    Остави таз песен любовна,
                    не вливай ми в сърце отрова – 
                    млад съм аз, но младост не помня,
                    пък и да помня, не ровя
                    туй, що съм ази намразил
                    и пред тебе с крака погазил. 

                    Забрави туй време, га плачех
                    за поглед мил и за въздишка:
                    роб бях тогаз – вериги влачех,
                    та за една твоя усмивка,
                    безумен аз светът презирах
                    и чувства си в калта увирах! 

                    Забрави ти онез полуди,
                    в тез гърди веч любов не грее
                    и не можеш я ти събуди
                    там, де скръб дълбока владее,
                    де сичко е с рани покрито
                    и сърце зло в злоба обвито!

          В първата композиционна част преобладава повелителната интонация. Отказът от лично щастие е въведен посредством отрицателните глаголни форми – „остави“ и „не вливай“. Аз-ът не може да бъде щастлив, докато целия български народ страда. В стиха „млад съм аз, но младост не помня“ откриваме осъзнаването, че настоящето е нерадостно, заради страшната действителност у нас. Пред Аз-а няма дилема, той категорично е взел решение, затова свидетелства глаголната форма „Забрави“, с която започва втората и третата строфа на творбата. „Преди“ любовните трепети са владеели сърцето му, а „сега“ това е напълно преодоляно. Той е осъзнал кои са истинските ценности в живота. За него отдаването на любовните трепети, и то във времето на робство и страдание за целия български народ, е равнозначно на бягство от истинските проблеми. Аз-ът категорично се дистанцира от начина си на живот преди „чувства си в калта увирах!“. От неговата изповед става ясно, че е измъчван от дълбока скръб. Той е загърбил желанията си и е воден от стремежа си да отстоява основните човешки ценности. 

          Втората композиционна част включва четвърта, пета и шеста строфа. В тези строфи е представено изпълненото със страдание настояще на Аз-а.

                    Ти имаш глас чуден – млада си,
                    но чуйш ли как пее гората?
                    Чуйш ли как плачат сиромаси?
                    За тоз глас ми копней душата,
                    и там тегли сърце ранено,
                    там, де е се с кърви облено!

                    О, махни тез думи отровни!
                    Чуй как стене гора и шума,
                    чуй как ечат бури вековни,
                    как нареждат дума по дума – 
                    приказки за стари времена
                    и песни за нови теглила!

                    Запей и ти песен такава,
                    запей ми, девойко, на жалост,
                    запей как брат брата продава,
                    как гинат сили и младост,
                    как плаче сиротна вдовица
                    и как теглят без дом дечица!

          От първата композиционна част разбираме за драматичните преживявания на Аз-а, а от втората за конфликтите в настоящето. За него вече чудният глас на любимата няма никакво значение. В тази композиционна част се появява песента на гората. Чрез песента на гората се съхранява паметта за миналите събития и тя изразява тревогите и надеждите на героя. Темата за страданието на народа е въведена посредством реторичния въпрос „Чуйш ли как плачат сиромаси?“. Трябва да имате в предвид, че в Ботевата поезия с думата „сиромах“ не се назовава само и единствено бедния човек, а измъченият такъв от чорбаджиите и турските владетели.
          В края на четвъртата строфа е използвано местоименното наречие „там“. Какъв ли смисъл се крие зад употребата му? То въвежда в света на злото и на несправедливостта „там, де е се с кърви облено!“. Това от своя страна създава идеята за страдание и невинни жертви. Няма как Аз-ът да остане безразличен към всичко това и да се отдаде на личното щастие. Той обаче очаква от неговата любима да го разбере и да го подкрепи. В строфата на няколко пъти е използвана глаголната форма „чуй“. По този начин се акцентира върху очакването всеки българин да бъде съпричастен към страданията на народа. 
          Ролята на песента. Песента има особена художествена роля и отразява емоционалното състояние на младия човек. Именно тъжните тонове на песента най-точно отговарят на положението, в което се намира българския народ. Неправдата е станала причина да не се зачитат родовите връзки. Доказва ни го стихът „брат брата продава“. От него става ясно, че вече хармонията и разбирателството са загубени. Унищожено е всичко човешко и си е стигнало до морална деградация. 

          Третата композиционна част обхваща седма, осма и девета строфа и от нея научаваме каква представа е изградена за мечтаното бъдеще.

                    Запей, или млъкни, махни се!
                    Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
                    ще хвръкне, изгоро, – свести се!
                    Там, де земя гърми и тътне
                    от викове страшни и злобни
                    и предсмъртни песни надгробни...

                    Там... там буря кърши клонове,
                    а сабля ги свива на венец;
                    зинали са страшни долове
                    и пищи в тях зърно от свинец,
                    и смъртта й там мила усмивка,
                    а хладен гроб сладка почивка!

                    Ах, тез песни и таз усмивка
                    кой глас ще ми викне, запее?
                    Кървава да вдигна напивка,
                    от коя и любов немее,
                    пък тогаз и сам ще запея
                    що любя и за що милея!...

          Аз-ът твърдо е решен да участва в промяната на робския свят. Това разбираме от стиха „Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, ще хвръкне, изгоро, – свести се!“. От тези думи проличава желанието му да се включи в битка с вековното зло. Той търси разбиране от своята любима. Това, което очаква от нея е да надмогне чувствата си и да го разбере. В противен случай, тя няма как да продължи да е част от неговия живот. Дори той се обръща към нея с думите „свести се“, в които е скрит смисълът на осъзнаването.