Величето на майката - израз на синовна обич и признателност

Анализ 803 думи 29.11.2022 ogn*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Майката е незаменима и свята за всеки човек. Символ на живота, нейният образ вдъхновява за творчество поети, художници, композитори от древността до днес. На жената - майка са посветени много произведения, превърнали се в шедьоври на световната литература, живопис, скулптура, музика.

Натрупал богат житейски опит, вече на преклонна възраст, поетът Иван Вазов прави равносметка на изминатия от него път. Спомените са неизменна част от живота му. Сред тях се откроява незабравимият и скъп на сърцето му образ на майката. На нея той посвещава стихотворението „Майка ми”. Създадено през 1919 г., само две години преди смъртта на поета, включено в стихосбирката „Люлека ми замириса”.

Вазов ясно съзнава, че на своята майка дължи до голяма степен израстването си като творец. Съба Вазова е родолюбива българка със силен характер и богата душевност. Предусетила у сина си рядко срещана дарба, тя му помага да тръгне по верния път в живота, като подкрепя ранните му поетични опити. След години Вазов си я спомня с много топлота и признателност: „Приказлива, със звучен приятен глас. Нейното появяване или присъствие в къщата пръскаше радост и оживление. Някакви лучи идяха от благият й поглед. И аз я обичах, и вярвах, че никоя майка не е така хубава и добра,  както моята.\"

От тази дълбока синовна обич и благодарност се ражда стихотворението „Майка ми”. Още първата строфа на творбата насочва към мисълта, че майката на поета не е вече между живите, но мисълта му лети към нея. Със сърцето си той е обърнат назад към „рояка спомени свещени\". Изцяло потопена в миналото, душата на поета „среща, люби” един най-свиден и траен „образ въжделени\"- образа на майката. Миналото оживява в конкретни и вълнуващи картини, преливащи от светлина и обич. Почувствал непреодолим копнеж по духовна близост и разбиране, Вазов е отново до най-скъпия си човек. Впечатлението за трайност на преживяванията се подсилва от употребата на наречието „се” (все, винаги). Образът на майката живее постоянно в мислите на сина. Използваните в обръщенията местоимения в 1 и 2 лице, единствено число, създават атмосфера на задушевност и откровеност. Унесен в спомена, поетът преминава в своята изповед от сегашно към минало преизказно време. Споменът е завладяващо жив. Осезателно е присъствието на майката - грижовна, любяща, нежна и жертвоготовна. Със затрогващи, сякаш сподавени от вълнение слова поетът дава израз на своята благодарност:

Ти люлката си ми люляла / със песни жалостно-упойни,

над мен по цели нощи бдяла / през моите нощи безпокойни.

Изпълнени с тревоги са дните и нощите на майката. Действията й са подчинени единствено на грижата за детето. Тя нежно го люлее и бди над него. А когато пее, песните са „жалостно-упойни\". Сложният епитет придава едновременно много красота и тъга на стиха. Сърцето на поета се свива от скръб при мисълта за безвъзвратната загуба на свидната майка. Неизречени думи на безкрайна обич и благодарност напират в душата му. Ясно осъзната е истината, че майката е тази, която не само дарява живот, но и изгражда личността на човека. Така и Вазов израства пред нейните благи и любящи очи като доблестен гражданин на своето отечество. Майката упорито и търпеливо развива у поета онези човешки добродетели, които са присъщи на духовно чистите и благородни личности. Всеотдайна и грижовна, тя неуморно бди над сина си и го закриля, както птицата пази малките си. Използваната поетическа метафора най-точно и образно внушава онова чувство за топлота, уют и сигурност, което може да създаде само майчиното присъствие:

Под твоето крило растял съм, / наяквал съм под грижи мили,

от твойта реч и взор черпал съм / и радост, и духовни сили.

Майката предава на сина своята твърдост и воля, дарява поета с жизненост и светлина. Тя възпитава у него умението „да мрази, да обича страстно\". Насажда в сърцето  му вяра, че „нашата земя е най-хубава\". Учи на „любов към всичко тук прекрасно\". В стиховете ясно е подчертана духовната връзка между майка и син. Употребени са глаголи в минало свършено време. Подборът на езиковите изразни средства е подчинен на идеята, че пътят на майката е достойно извървян и завършен. Животът й е осмислен в грижата за сина, за неговото израстване като горда и нравствено извисена личност.

Финалът на творбата звучи като благодарствен химн:

“Ти ме роди, но ти ми даде / и светлото, що в теб блещеше, / ти и човека в мен създаде – / ти два пъти ми майка беше!” Поетът дава непостижим по своята художествена стойност и красота израз на безгранична обич, синовна признателност и преклонение пред образа свят на майката.