"За буквите" – мястото на произведението в старобългарската културна традиция

Тема 1284 думи 01.12.2022 tan*********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Образованият човек през Средновековието е трябвало да владее най-вече две изкуства - да познава отлично свещените християнски текстове (Стария и Новия Завет) и да умее да произнесе публична реч. Необходимостта от първото може да се обясни с проникването на християнската религия във всички сфери на живота през Средновековието: в системата от морални и естетически ценности, в политическия живот, законодателството, литературата, а и във всекидневието на човека, в отношението му към храненето, облеклото, празника, любовта. Второто е наследено от Античността. Подобно на Античността Средновековието е епоха, в която знанието се разпространява най-често по устен път, живото слово става един от най-мощните фактори в обществения живот на хората.

В средновековна България, която за разлика от Византия книжовността не се развива върху натрупаното антично наследство, познанито на библейските текстове и умението да се произнесе публично слово започват да играят важна рола едва след официалното покръстване в средата на ІХ век. Десетилетия по-късно най-образованите мъже на средновековна България са изправени пред необходимостта да покажат на дело тези две умения, водени от една историческа задача - да защитят българската книжовност, азбуката, създадена от светите братя и правото на литургия на славянски език. Тези идеи са претворени в най-различни по жанр творби (поетически, агиографски).

Жанрът, който най-съответства на тази задача е жанрът на полемическото слово.

От старобългарската литература е запазена една такава творба, написана с красноречие, ерудиция и логика, тя и днес не е загубила своята сила и значимост. Това е краткото полемично слово “За буквите” на Черноризец Храбър. Чрез всъплението на творбата “За беквите” узнаваме, че в този исторически период на развитие на средновековна България, освен учениците и последователите на Кирил и Методий, които проповядват божието слово на славянски език, вече има и мнозина, които са навикнали да използват гръцки букви при писане на славянски – за тях писането с новата, глаголическа азбука, макар и по-адекватно на тяхната реч, е трудност. В България обаче, крепителите на новата славянска книжовност се радвали на закрилата на княз Борис, който вижда в употребата на славянската писменост за административни и религиозни нужди, опазване на сувернитета на Българската държава.

“За буквите” е творба, сътворена със завидна простота и конкретност, зад които обаче прозира безспорна образованост в духа на най-добрите традиции на византийската култура. Структурата ѝ е ясна и неусложнена, състои се от встъпление, същинска полемическа част и заключение. В основата на творбата лежи един конкретен идеологически проект - отхвърлят се тезите за недостойността на славянското писмо (в частност на глаголицата) и се аргументира неговата святост. В творбата си дават среща риторическата острота, гъвкавостта и умението да се води спор. Приводно встъпителната част на творбата изглежда повече като историческо разяснение, а не като запознаване със същността на спора. Тук Черноризац Храбър следва важния принцип на средновковния текст - да се започва винаги от зараждането на явлението, с което се постига обективност. Авторът проследява етапите на развитие на славянската писменост - от употребата на руните до прилагането на латинската и гръцката азбуки, като базира своя аргумент в полза на славянското писмо. Върху риторичня въпрос: ”Но какво може да се напише добре с гръцки букви: Бог или живот или църква?”

Според автора липсата на собствено писмо измъчва славяните и Бог им помага да преодолеят тази трудност. Така появата на св. Кирил се явява част от Божията промисъл. Встъплението е разгърната обстановка на славянското писмо. То съдържа скрито движението от хаос към космос, от страдание и объркване към благодат и порядък.

Същинската полемична част се състои от няколко самостоятелни пасажа, оформени класически: представят се тезите на противниците, дава се оборваща аргументация и се прави извод (синтез). Тезите на противниците са:

1. Защо броят на буквите е 38, а не 24, както са в гръцката азбука?
2. Защо са необходими славянските книги?
3. Защо продължават да се поправят славянските букви според другите славянски преводи?

Във финала полемистът прибавя и един четвърти въпрос този път отправен към неговите противници: ”Кой ви е създал буквите?”

Черноризец Храбър използва следните три принципа, за да изгради своята аргументация: логико-спекулативен, библейско-тълкувателен и тълкувателно-исторически. В текста личат солидни знания и умения в областта на диалектиката и риториката. Подобно на Кирил, който ловко защитава християнството при диспутите със сарацините и в двора на Хазарския хаганат, както и славянската писменост в диспута с привържениците на триезичната догма във Венеция, Черноризац Храбър успешно оборва критиките на противниците на славянските книги в България.

Той показва, че броят на славянските и гръцките букви е еднакъв - 38, като прибавя и четирите знака от гръцката азбука, които нямат звукова стойност, означават числа, и като преброява графическите съчетания от две буквени (двугласни) като отделни знаци. Не ще и дума, че този аргумент има спекулативен характер, но той се вписва отлично в средновековния начин на водне на спор.

Писателят оборва основния аргумент на триезичната ерес - схващането, че гръцкия, еврейски и латински езици са свещени, тъй като на тези три езика е бил поставен надпис на кръста, на който е разпънат Христос, като използва християнския възглед, че най-свещенно е онова, което произтича пряко от Бога. Във Византия са застъпени две схващания, за това кой е най-старият език (според едни това е сирийски, а според други - еврейски). В случая писателят излага тезата за стародавността на сирийския, тъй като тя му помага да отхвърли триезичието и да покаже, че трите езика са се появили като резултат от Божието наказание при строежа на Вавилонската кула, когато Бог накарал хората да говорят различни езици и следователно те не са първично свещени. Аргументацията на Черноризец Храбър става библейско-тълкувателна.

Чрез историко-тълкувателна аргументация полемистът не само показва своето знание по гръцка история, но внушава тезата, че славянското писмо е свещено, защото е дело на свят мъж и е еднократен чудодеен акт на Божия Промисъл, а не бавен, последователен процес. Той оборва нападките, че славянското писмо продължавало да се усъвършенства, като показва, че гръцката азбука е преминала далеч по-продължителна еволюция. Внушил пряката връзка мужду Бога, неговия посланник Кирил и славянското писмо, Черноризец Храбър въвежда най-важния аргумент за своята защита - сакралността на произтичащото от Бога. Доказал свещеността на славянските букви и книги, когато сякаш кулминацията на спора изглежда преминала, автора внезапно включва един последен аргумент, който го превръща от защитник в обвинител. Той доказва превъзходството на славянските книжовници над византийските - те знаят добре кой е създал тяхното писмо, за разлика от гърците, които едва ли са наясно с това. Черноризец Храбър задава своя въпрос, когато вече е показал, че той самият може изчерпателно да отговори вместо гръцките книжовници.

“За буквите” разкрива различни равнища на средновековната употреба на историята като аргумент в полемично-апологетичното слово. Същевременно самата творба съдържа редица важни исторически сведения - точната година на създаването на славянската писменост, рода на глаголическите букви, етапите през които преминава славянското писмо. То поставя една любопитна загадка – кой е авторът на текста. Учените го свързват с Климент, Йоан Екзарх, Черноризец Докс, Наум. Най-разпространена в българската наука, за жалост недоказуема е тезата на В. Златарски, че зад Черноризец Храбър се крие личността на Симеон. Той е монах (т.е. черноризец), но според християнските правила не би трябвало да пази славянското си име (Храбър) след приемането на монашеството, освен ако името му не е превод на гръцко име със същото значение. Знаем, че в някои ранни славянски паметници по същия начин Методий е наречен Страхота (т.е. със славянското съответствие на гръцкото му име). Надали Храбър е псевдоним, защото Средновековието не познава подобна категория. Съществува и хипотеза, според която с ”храбър черноризец” както се назовава създателят на азбуката, т.е. “За буквите на храбрия черноризец”, като се има предвид Кирил. Този въпрос навярно ще остане една загадка, също както вълнуващата мисъл за мощното слово на несъмнено храбрия и многоопитен славянски полемист.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.