Живот и творчески път на Йордан Радичков (1929 - 2004)

Биография 1380 думи 19.03.2023 siv*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Творчеството на Йордан Радичков не се вписва в нито едно от познатите определе­ния, с които литературната критика характе­ризира и величае художественото наследство на българските духовни първенци. Че Радич­ков е един от тях, е факт, който не подлежи на съмнение, защото той сътвори за българската литература един нов тип проза, наложи нов начин на мислене, нов изказ и герои. Те насе­ляват създадения от него странен, на пръв пог­лед до болка близък, а в следващия момент съвършено непознат свят на българското би­тие. Затова големият български художник Светлин Русев е безкрайно точен в своята конста­тация, когато в прощалното си слово при смъртта на писателя посочва: „Абсурдно е да се съизмерва Йордан Радичков с кой да е от днеш­ните белетристи. Той е извън нашите страс­ти и пристрастия."

Йордан Радичков - за разлика от необик­новените приключения на своите герои от разказите и драмите си - извървява един относи­телно равен и лишен от драматични изненади житейски път. Роден е на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, окръг Монтана, останало през 50-те години под водите на Огоста, които тряб­вало да бъдат събрани в един замислен, но всъщност нереализиран микроязовир. Макар и нелепо унищожено или както се изразява самият Радичков „закрито", село Калимани­ца остава завинаги обезсмъртено в неговите разкази и особено в пиесите му. Радичков за­вършва гимназия в Берковица през 1947 г., а по-късно - след прекарана и излекувана ту­беркулоза - става кореспондент и редактор във вестниците „Народна младеж", „Вечерни новини", „Литературен фронт" (от 1951 до 1960 г.). През 1960 -1962 г. работи в Сценарната комисия на Българска кинематография, от 1962 до 1969 г. е редактор и член на редколегията на „Литературен фронт", впоследст­вие съветник в Съвета за развитие на духовни­те ценности на обществото към Държавния съвет (1973 -1986) и зам.-председател на Съ­юза на българските писатели (1986 - 1989). Сътрудничи в редица периодични издания. През последните години от живота си работи върху изданието на събраните си съчинения. Умира на 24 януари 2004 г.

Литературният дебют на Радичков е през далечната 1949 г., когато печата първите си очерци и импресии във в. „Народна младеж". Част от тях събира в първия си сборник разка­зи „Сърцето бие за хората", публикуван през 1959 г. Заглавието на тази книга става симво­лично за приоритетите му през следващите му четири творчески десетилетия. До 2000 го­дина излизат на бял свят повече от 40 негови заглавия на сборници с разкази, пътеписи, ро­мани, пиеси, изпълнени неизменно с обич, разбиране и тревога за човека. Сред тях тряб­ва да споменем сборниците разкази и новели „Прости ръце", „Обърнато небе", „Шарена черга", „Горещо пладне", „Свирепо настроение", „Козята брада", „Вятърът на спокойст­вието", „Барутен буквар" (претърпял 4 изда­ния), „Скални рисунки", „Човешка проза", „Спомени за коне" (4 издания), „Нежната спи­рала" (2 издания), „Верблюд", „Тенекиеното петле", „Хора и свраки" и др. Романите - „Не­осветените дворове" (роман-пътепис - 3 из­дания), „Всички и никой" (3 издания), „Праш­ка", „Ноев ковчег", пиесите „Нова библия", „Суматоха", „Лазарица", „Опит за летене", „Януари", „Кошници"; детската книжка „Ние, врабчетата" (5 издания) и много други.

Радичков е писател, есеист и драматург, кой­то искрено се вживява в обектите си на изображение и прониква в недокоснати досега пластове на българската народопсихология. Той притежава умението да предаде и да „пре­веде" изконното българско светоусещане на съвременен език. Нещо повече - успява да го свърже с проблемите на модерния ни свят и да ги види през неговата призма. Това е писа­тел, който нито за момент не си позволява да се самоуспокои, да разчита единствено на не­обичайната си разказваческа дарба и да не се променя. Напротив! Той бързо преодолява своята начална склонност към екзалтация, по­някога към доста разточителна емоционалност и постепенно ограничава лирико-романтичния си подход към действителността. След сборника разкази „Свирепо настроение" (1965 г.), който обърква и поставя на изпита­ние тогавашната българска литературна кри­тика, Радичков все повече се отклонява от ка­ноните на традиционното повествование. Позволява си да наруши постъпателността на действието в разказите си за сметка на асоци­ациите, повторенията, стиловото смесване и неочакваната за читателя, понякога дори оза­дачаваща го образна метафоричност. Той оформя и изгражда свое особено и обособе­но художествено пространство, заселено с не­обикновени същества - тенци, верблюди, ду­хове и животни, с чудаци и странници. Чрез тях обаче, чрез техните мисли, изповеди и пос­тъпки, внушава безотказно посланията си за сблъсъка и съжителството между традицион­ното и новото, за неизчерпаемото любопитс­тво на човека и най-вече за необходимостта да бъдат зачитани природните закони, за да може чрез общуването си с природата човек да преодолее своята самота и страх от бъде­щето. Постигането на хармония между чове­ка и природата е един от лайтмотивите, които Радичков защитава по различен, често пъти нестандартен, но винаги впечатляващ начин във всички свои творби до края на живота си.

Човекът винаги е в центъра на неговия худо­жествен свят, макар необичайните стил и поетика на разказа често да отклоняват внима­нието на читателя от този свещен за творчес­кото кредо на Радичков принцип. Дори и в едно от последните си интервюта той пак на­помня: „Все още се учудвам на човека и това ми помага в работата." Всъщност, още от самото начало на творческия си път Радичков, колкото и да променя своя наблюдателен пункт на изображение, никога не изпуска от очи човека, не­говата душевност, светоглед и вечно незадоволено желание да прониква в скритото, не­познатото и дори непостижимото. С помощта на иронията, пародирането, гротеската и толкова обичайните за неговия изказ фантастични приумици, той непрекъснато поддър­жа интереса на читателя. Подтиква го да „разчете", предложените загадки и зад видимото, веселото и дори карнавално поведение на героите да вникне в невидимото и в съществе­ното, във времето, а защо не и отвъд него!

При Йордан Радичков и дума не може да става за някаква чистота на жанра. Много чес­то разказът може да се превърне в притча или в импресия, или в гротеска, а циклите разкази и новели с продължаващи събития и герои в тях да бъдат сметнати за роман (напр. „Ноев ковчег") и т. н. Необичайните си и новаторски похвати на изображение Радичков пренася от белетристиката и в драматургията, която до­ри му донася по-рано и по-безпрекословно слава и международно признание, отколкото прозата. Мястото и времето на действие в не­говите пиеси са условни, отворени за интерп­ретация и стимулиращи въображението на ре­жисьори, артисти и зрители. Неслучайно „Су­матоха", „Януари", „Лазарица", „Опит за ле­тене" и т.н. се ползват с невероятен успех по сцените на Русия, Германия, Полша, Сърбия, Финландия, Швеция, Швейцария, Литва, Ес­тония, САЩ и другаде. Впрочем, и белетрис­тичните творби на Радичков не им отстъпват по отношение на популярност и заслужено международно признание. Неговите разкази, романи, новели са преведени на всички евро­пейски езици - без изключение - включител­но и на толкова нетрадиционни като молдовски, датски, белоруски, португалски, норвеж­ки, фламандски и пр. А преводите на т.нар. световни езици разнасят мъдрите, странни и фантастични Радичкови видения далеч зад границите на европейския континент. Оказва се, че необичайните и на пръв поглед сякаш прекалено свързани с българското разкази и пиеси на Радичков не само са преводими, но и са обичани и образно казано са „конверти­руеми" по разноликия и разномислещ свят.

При връчването на присъдената на Радич­ков най-престижна италианска литературна награда „Гринзале Кавур", присъствието му на литературното поприще е оценено като „чест за всяка европейска литература". И ако за дру­гите литератури това е чест, то за българската литература творчеството на Радичков е наци­онална гордост и богатство, съчетало неудър­жимия полет на творческото въображение с обичта и вниманието към народната душа.