Да вземаш и да даваш според „Главатарят, който искал да плени месечината“

Анализ 743 думи 06.12.2022 dji*******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          „Главатарят, който искал да плени месечината“ е турска фолклорна вълшебна приказка. Започва с израза „Дали е било, или не е било...“, който подсказва, че историята е измислена, че това, за което ще се разказва, не може да случи в днешно време. Началото на приказката е интересно и с още нещо – то насочва вниманието към въздействието на изкуството на словото върху човека. Макар и „измислена“, когато вълшебната история „добре е намислена; с нея нощта се скъсява, умората отминава и грижата се забравя“. Фолклорното изкуство сякаш има магическа сила – спасява човека от грижите на делника, носи му наслада и го пренася в чудните светове на фантазията, където доброто винаги побеждава.
          По-нататък в художественото изображение се откроява образът на героинята – девойка с омайна красота, която преобразява хората и света около себе си, дарявайки ги със здраве, изобилие и благодат. Бащата на момичето разбира какво безценно богатство притежава, но не го запазва за себе си, а иска да го раздели с останалите. Той построява прекрасен сарай за дъщеря си и тръгва „по села и градове да кани“ хората да споделят коприната, плодовете, розите, цялото онова изобилие от блага, което дъщеря му създава: „Елате всички да добрувате!“. Постепенно около палата на хубавицата се издига богат и подреден град със здрави, весели и доволни хора, благодарни на момата за щедрите й дарове.
          Бедата обаче не закъснява. Появява се неприятелят в образа на завистливия и жесток главатар. С войската си той напада и опожарява щастливия град, убива или поробва жителите му. На мястото на мира, съзидателния труд и благоденствието идват насилието, разрухата и смъртта. Главатарят иска да притежава момата заедно с чудодейната й сила само за себе си. Злото обаче преобразява хубавицата и света около нея – красотата й помръква, разболява се, а плодородната земя се превръща в пустиня. Според свикания съвет на мъдреците главатарят трябва да извърши голям подвиг, за да си върне девойката заедно с чудните й способности – да плени месечината. Напразно най-старият мъдрец предупреждава, че месечината е далеч и звездите са най-верните й пазачи, че е невъзможно да бъде пленена. Главатарят е самонадеян и лекомислен, дори глупав, и решава да предприеме поход срещу луната.
          Пътят на героя към планината се оказва труден, изпълнен с много изпитания и препятствия. Той губи голяма част от войниците си, но тъй като не цени живота на другите, не се отказва. Мисълта да притежава красавицата и даровете й и да властва над чудния град го е завладяла изцяло. И когато най-накрая заедно с жалките останки от могъщата си преди войска главатарят вижда луната, природата се намесва и наказва жестоко онези, които й посягат. Звездите изсипват „градушка от огнени стрели“ и сразяват насилниците. Месечината продължава да грее на небето, порядъкът в света не е нарушен, а от самохвалството на главатаря не е останала и следа. Най-сетне той се разкайва и, прогонен от жителите на града, се връща там, откъдето е дошъл.
          В края на приказката доброто побеждава злото, мирът тържествува над войната, разрухата отстъпва пред благоденствието. Откроява се поуката, че придобитото с насилие богатство не носи щастие. Истински богат е благородният и щедър човек, онзи, който дава на другите. Завистникът, насилникът, онзи, който иска само да взема от другите, е обречен да бъде нещастен и духовно беден.

          Открай време хората свързват Луната с красотата, романтиката и любовта, но и с представата за тайнственост и изменчивост. Луната свети силно, макар и с отразена светлина, и непрестанно се мени - ту се увеличава, ту намалява.
          Една от най-разпространените легенди разказва за несподелената любов на Слънцето към капризната Луна. За да избегне непрестанните задевки, тя поставила условие – да получи подарък, който да й подхожда по размер. Слънцето й измайсторявало дреха с вечно променящи се размери, но тя все не й ставала, защото Луната растяла или намалявала с дни. Бедното влюбено Слънце така и не разбрало нейните хитрости.