Анализ на очерка „Бай Ганьо се върна от Европа“ от книгата "Бай Ганьо"

Анализ 5061 думи 19.11.2022 Mar*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          1.    СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Книгата „Бай Ганю“ не разработва един-единствен сюжет с начало, среда и край. Тя се състои от множество истории, обединени от основния герой, който заради разминаването си с културата, нравите и ценностите на Европа и модерния свят попада в еднотипни затруднителни ситуации, от които се измъква благодарение на нахалството, агресията и неизчерпаемата си енергия. Казахме вече, че тази книга не е построена според изискванията на условната реалистична литература, изграждаща един цялостен фикционален свят. По-скоро проблемът, разработван от „Бай Ганю“, трябва да се търси извън книгата.
          Това, което подтиква Алеко Константинов да опише приключенията на „един съвременен българин“, е необходимостта да се намери някакво обяснение за трудния път на България към модерността. Освобождението от чуждо владичество и създаването на национална държава са само предпоставки за изграждане на едно модерно общество, подчиняващо се на принципите на демокрацията, правовия ред, обществените институции, културата и правилата на развития свят. Това е целта, към която, поне на теория, се стреми цялото българско общество начело със своите духовни и политически водачи. Това е и целта, заради която много млади българи заминават да учат в Европа, за да могат с придобитите знания и опит да съдействат за бързата и успешна модернизация на родината си. Те разбират, че истинска национална държава, устроена демократично и развиваща се по примера на цивилизования модерен свят, не се постига с приемане на конституция и създаване на съответните институции. Това е дълъг и разностранен процес, който изисква цялостно преосмисляне на ценностите, начина на мислене, културата и поведението на всички българи. С други думи, реализирането на националния идеал трябва да премине през ума и сърцето на всеки от нас.
          Проблемът обаче е в това, че целият този процес протича прекалено бързо, почти шоково. Само в рамките на едно поколение старите патриархални ценности трябва да се забравят и да се приемат новите, модерните. Но човекът е същество, което не може да реагира толкова бързо – това, което другите народи са постигали за векове, ние трябва да възприемем само за едно-две десетилетия. Неминуемо настава объркване и ценностен хаос. И в него, както винаги се случва, започват да ловят риба в мътна вода онези, които са по-повратливи, които не се гнусят от нищо, ония, чийто основен ориентир в живота е личната изгода, келепирът. Не бива да се забравя, че след Освобождението пред активните хора действително се откриват много широки възможности – строи се държава, институции, икономика и почти всичко това се прави наново. Предприемчивостта, енергията, преследването на целта са ценности, върху които се крепи модерната цивилизация. Въпросът обаче е: на каква цена, по какъв начин? Когато успехът се преследва на всяка цена, пред човека и обществото застава огромен проблем. 
          Именно размисълът върху този проблем завежда Алеко Константинов пред белия лист, на който започва да пише историите за Бай Ганьо. В първата част на книгата водещ е мотивът за все още неовладените от българина културни норми на модерния свят. Заради това несъвпадение героят често изпада в ситуации, които го дискредитират, разкривайки ориенталската му същност. Тя обаче не се изчерпва само с недодяланото държание, със секненето на публично място, със събличането в операта и с другите нарушения на добрия тон. Те, разбира се, са неприемливи и карат спътниците на Бай Ганьо да се червят от срам, но не са най-страшното. Далече по-страшно е нежеланието на Бай Ганьо да възприеме ценностите на модерния свят - честност, почтеност, спазване на правилата, вяра в собствения разум, любознателност, политическа и човешка почтеност. Вместо това, воден само от интереса си към „келепира“, той проявява агресия, недоверчивост, непочтеност, политическа и човешка некоректност, компенсирайки чувството си за малоценност с прояви на балканско бабаитство, нахалство и закани.
          Този основен проблем на книгата е въведен още с нейното първо изречение, в което се казва, че България външно е приела правилата на модерния свят („наметна си той една белгийска мантия“), но това е само за пред другите – „и всички рекоха, че Бай Ганю е вече цял европеец“. Разказите, следващи това въведение, всъщност дават отговор на въпроса дали наистина Бай Ганьо е европеец, или не. В края на първата част авторът все още храни някакви надежди, че България ще успее да постигне своята мечта, ако повече се вглежда в „лицето“ на европейската демокрация, култура и начин на живот. Но след като е проследил превъплъщенията на Бай Ганьо на родна земя, Алеко Константинов с горчивина заключава – „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“. И причината за това не е недодяланото и просташко поведение на Бай Ганьо, а неговата склонност да разбира ценностите, институциите и правилата на модерния свят посвоему и да ги използва не за да изгради едно общество, в което на всички да е добре, а само в своя собствена изгода. Тук авторът е по-категоричен по отношение на героя – той не може да се превъзпита. Надеждата е на негово място да дойдат ония, които за момента са „на втори и трети план“, да заявят своето съществуване и да изместят байганьовците, чийто дух „лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат.“
          В очерка „Бай Ганю се върна от Европа“, който четем, присъстват всички тези проблеми. На пръв поглед е чудно, че почти половината от него е посветена на закачките между приятелите от веселата компания, на техните разсъждения за навиците на европейците и българите, на възхищението от красивата българска природа, на музикалните предпочитания на събеседниците и пр. неща, които привидно нямат нищо общо с историята на Бай Ганьо. Истината обаче е, че имат. Защото в тези детайли се разкрива онази система от ценности и начини на живот, които изразяват модерната представа, изградена под влиянието на просвещенските и романтическите идеи – любознателността, гражданската и човешката активност, чувственото отношение към природата, преклонението пред духа на народа, отразен в песните му, са противопоставени на апатията, бездушието, липсата на всякакъв интерес към света, освен онзи, който непосредствено касае материалните облаги, увлечението по пошлите песни, предназначени да задоволяват само повърхностни инстинкти. Това, което е интересно в случая е, че и Бай Ганьо вече е разбрал какво значи модерност и иска да се представи за модерен човек – сложил си е вратовръзка, говори за Пратера, отнася се иронично към веселящите се чужденци, които не осъзнават, че се намират не просто сред природата, а сред „булгарише Пратер“, т.е. сред едно пространство, съзнателно възприето като място за общуване на човека с природата – последното всъщност е една просвещенска и също романтическа идея, противопоставена на пълното сливане на човек и природа, символизирано от фигурата на овчаря шоп, който не съпоставя природа и цивилизация. Всичко това дава самочувствие на нашия герой, позволява му да се представи като изразител на истинската модерност, от която „простите хорица“ нямат представа.
          Всичко това обаче бива бързо забравено, когато става ясно каква е целта, заради която Бай Ганьо и компания пътуват към столицата. Тук разказът вече се насочва към едно конкретно историческо събитие – оставката на дългогодишния министър-председател на България Стефан Стамболов. Той е много противоречива фигура, която не може да се оцени еднозначно. От една страна, Стамболов има големи заслуги за укрепването, икономическото въздигане и модернизирането на българската държавност. Дори и водената от него антируска политика не е произволен избор, а е резултат от необходимостта да се защитят българските национални интереси. От друга страна обаче, методите, с които управлява Стамболов, са меко казано, спорни. В страната цари терор спрямо политическите противници, установява се атмосфера на подозрителност, преследване, полицейщина – неща, които ясно личат в поведението на Бай Ганьо и неговите спътници. А защо нашите герои пътуват към столицата? За да молят да не бъде приета оставката на Стамболов. Защото вече са успели да се нагодят към неговата власт, заели са удобни обществени позиции, позволяващи им да печелят, използвайки властта за свои цели. И не им се иска да се разделят с „келепира“. Затова и потресът им от внезапно разкрилата се пред тях истина е неописуем.
          Само че Бай Ганьо нямаше да е Бай Ганьо, ако и в този труден момент не може да намери изход. Да загърби довчерашните си приятели не представлява за него никакъв проблем. Но освен това трябва да намери начин незабавно да се прилепи към новите властници. А това не става от само себе си. И Бай Ганьо намира начин – бързо пренаписва възванието до княза, в което се моли да не бъде приемана оставката на Стамболов, за да го превърне в благодарствен адрес. Тук се разкрива едно много важно качество на героя – неговата ситуативност (разказвачът нарича Бай Ганьо „нещастна рожба на обстоятелствата“). Във всяка ситуация Бай Ганьо гледа да изплува на повърхността като олио над вода. За него идеалите, „костентуцията“ не са нищо друго освен „бошлаф“. Единственото, което го интересува, е личното му оцеляване и издигане. И той успява да ги постигне, благодарение на това, че за разлика от тези, които са верни на определена кауза или пък не познават различните политически езици и ценности, е в състояние да реагира на мига. Стоейки между ценностите на традиционното и модерното общество, между идеите, каузите и езиците на всички политически партии и обществени прослойки, Бай Ганьо е в състояние да си избере онова поведение, което в момента отговаря на неговия интерес. Ако му е изгодно, ще защитава традицията, ако трябва, ще се прави на модерен човек; в един случай ще говори за „Северния враг“ и „Задунайска губерния“, а в следващия момент ще иска да се прегръща „хем с русите, хем с немците“.
          От пребиваването си на Запад Бай Ганьо е научил един важен урок – когато не можеш да разбереш даден език, ти се оказваш в ролята на жертва. Освен ако е агресия не заставиш другите да разберат твоя език. Но това невинаги е възможно. Затова Бай Ганьо бързо научава всички политически езици – това е изключително важно средство за оцеляване. А нашият герой е майстор в изкуството да оцелява. Независимо от цената.
          И все пак понякога дори и на него липсата на правила му идва в повече. В очерка „Бай Ганю в Швейцария“ го чуваме да се оплаква, че разни мошеници подбивали пазара на розово масло. Когато се накърнят интересите му, няма по-голям привърженик на правилата от Бай Ганьо. Същото виждаме и във финала на „Бай Ганю се върна от Европа“. В хотелската му стая разказвачът Марк Аврелий намира черновата на едно писмо, което нашият герой иска да публикува във вестниците. Само че в този момент все още нещата не са напълно ясни. Коя от двете партии ще вземе връх, та да се прилепи към нея? И така се започва едно лутане между „патриоти“ и „пладнешки хайдути“, между „потайностите на Стамболова“ и „Анархия“, между „Свободно слово“ и „Свобода“. Отчаян, че не може да се ориентира, в един от редките моменти на откровение, нашият герой не издържа и написва знаменитата фраза: „На маймуни ни обърнахте, да ви земе дявол, с маскари...“ Дори и пословичният ветропоказател Бай Ганьо в един момент се уморява да се върти и някъде дълбоко в човешката си същност открива нуждата от устойчивост и предвидимост на света, от трайни принципи. Но и тук той не изменя на природата си. Не може да допусне мисълта, че налагането на трайни принципи зависи преди всичко от самия него, че той сам е отговорен за възгледите и поведението си. Не! Виновен е винаги някой друг, някакви неизвестни „маскари“, които стоят „горе“ и ни управляват като кукловоди. Дори и в момент на потрес Бай Ганьо не е в състояние да потърси вината у себе си, в собствената си изврътливост и безпринципност. А без това да стане, няма как да се постигне така желаната устойчивост в подреждането на ценностите.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Основният конфликт, върху който е изградена книгата „Бай Ганю“, е този между поведението на героя и нормата. Само че в различните части на книгата този основен конфликт се проявява по различен начин.
          В първата част, показваща пътешествията на Бай Ганьо по големите европейски градове, основният проблем е разминаването между поведението на невъзпитания ориенталец и нормите на модерната европейска култура. Това несъвпадение може да се проследи на различни равнища – отношение към тялото и неговата хигиена, обноските и правилата за цивилизовано поведение, отношение към храната, към облеклото, към правилата за размяна, към жените, към представителите на чуждите култури, към природата, към изкуството и към още много други страни на модерния живот. Бай Ганьо не спазва дори най-елементарни правила на обществените отношения, каквото например е изискването, че след като си поръчаш бира, трябва да я платиш. Да не говорим за секненето, плюенето, мляскането, високото и грубо говорене, агресивното отношение към жените, равнодушието към културата и т.н.
          Всички тези неща са неприятни и карат придружителите на Бай Ганьо да се червят от срам, но все пак са обясними. Българинът идва от една страна, току-що напуснала традиционния начин на живот. Той не познава установените след столетия културно развитие норми, правила и отношения между хората. Това са различни езици и порядки, чието владеене е необходимо условие за едно цивилизовано поведение. Понякога тези разминавания имат чисто знакова природа – знакът за отрицание с клатене на главата при българите е различен от този при европейците, така че недоразуменията са гарантирани. Проблемът на Бай Ганьо не е във факта, че той не познава цивилизационните норми, а че не иска да ги овладее и да се съобразява с тях. Вместо това той агресивно налага своите представи, тупайки се бабаитски в гърдите с викове „Булгар. Булгар“. Това поведение не е характерно за всички българи – много от тях искат да изучат модерните правила и европейската култура. Такива са повечето спътници на Бай Ганьо. Има обаче и такива, чието поведение също е байганьовско – те гледат само келепира, мамят чужденците, не искат да научат нищо, а по цял ден седят в кафенето, заети с игра на карти. Затова в края на първата част авторът се обръща към своя герой с молба да се вгледа малко по-дълбоко в европейската култура и да види лицето ѝ, а не само „туй пусто опаки“.
          Всъщност именно с опаката страна на модерността е свързана втората страна на основния конфликт в книгата. Когато се връща от Европа, Бай Ганьо претендира, че е овладял модерните европейски норми. А и България вече е модерна национална държава с присъщите за този тип общество закони, политически живот, институции. Проблемът е, че това е само външната, формалната страна на общественото устройство. Както всяко нещо на света, модерното общество също има две страни – лице и опако. От това как хората в това общество възприемат основните принципи за организация на държавата – политически партии, избори, свобода на възгледите и съвестта, свобода на словото, обществени институции – ще зависи дали животът ще се развива демократично, или не. Ако всички тези елементи на модерното общество работят така, както изисква тяхната същност, т.е. ако ги гледаме откъм „лицето“, всичко ще бъде наред. Ако обаче използваме възможностите, които те дават само в свой личен интерес, т.е. ако ги възприемаме откъм тяхното „опако“, ще имаме държава и общество, подчинени на байганьовщината. Авторът е подчертал този извод в заключението към втората част на книгата: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и на трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществувание, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат.“
          Ярка проява на мотива за отношението между лицето и опакото на модерността наблюдаваме в очерка „Бай Ганю се върна от Европа“. Централен момент в него е „редактирането“ на възванието към княза. Самото това възвание е възможно, защото в България има свобода на мненията и волеизявленията. Но как използват тази свобода Бай Ганьо и неговите спътници? Единствено в свой личен интерес. Когато се оказва, че Стамболов, за неприемането на чиято оставка те са дошли да молят, вече е паднал, единствената възможност е цялото послание да се обърне наопаки. За тях не съществуват никакви трайни ценности, освен една – собствената им изгода. Всичко друго се възприема само като знак, с който може да си служиш както ти е угодно. Ако властта говори за „Северния враг“ и „миризливия ботуш на казака“, ти също говориш така. Ако ли пък вятърът задуха на друга страна, веднага обръщаш всичко наопаки и „патриотите“ стават „пладнешки хайдути“; „человекът“ става „мръсният кръволок“; „развратните предатели“ се превръщат в „образовани и възпитани държавни мъже“ и т.н. Партиите, изборите, вестниците, обществените институции се употребяват само в името на Бай-Ганьовите интереси. Но така модерна държава не се прави.
          Проблемът за отношението между „лицето“ и „опакото“ на модерния живот е сроден и с още една проява на основния конфликт в книгата. Става дума за разминаването между привидност и същност. Още първото изречение, в което се казва, че Бай Ганьо си е наметнал една белгийска мантия, поставя този проблем. На формално равнище у нас всичко изглежда в съгласие с основните принципи на модерната демокрация – имаме и конституция, и закони, и политически партии, и свободен печат, и обществени институции. Но когато погледнем под повърхността и видим как на практика функционира българското общество, ще установим, че всичко това е само привидност, докато същността е съвсем различна. Иронията е в това, че жертва на тази привидност става и самият Бай Ганьо.
          Видяхме вече, че той е ситуативен човек, без никакъв устойчив идеал освен един, който в книгата е наречен с изразителната дума „кьораво“ (букв. „сляпо“). „Кьоравото“ е единственият ориентир, стожерът, около който се въртят всички принципи и постъпки на Бай Ганьо. Но този образ е зареден с едно вътрешно противоречие, което обяснява цялата дълбочина на проблема Бай Ганьо. И това противоречие е свързано със самата природа на единствената ценност за нашия герой – парите. Защото думата „кьораво“ означава именно пари. Те не принадлежат трайно на никого – сляпо попадат в нечия ръка или джоб, за да сменят също така сляпо своя притежател. Спомняме си за трагичната съдба на дядо Горио, попаднал във властта на същата заблуда. Подвижността и универсалността на парите са тяхната основна сила. Но заедно с това са и най-голямата им слабост. Защото парите са само знак за стойност, но не са самата стойност. Още древните със своя мит за цар Мидас, който превръщал всичко, до което се докосне, в злато, са разбрали тази тяхна особеност. Защото златото нито се яде, нито се пие. Затова специфичното заслепление, което ни обхваща, когато гледаме на света само през очите на „кьоравото“, е нещо страшно. То променя цялата същност на света. Забравят се основни човешки принципи и ценности, за да се заменят с фалшификати. Здравият практицизъм и жизнената сила се превръщат в отвратително скъперничество, което може да погуби всеки човек. Примерите в световната литература, показващи трагичните последици от това заслепение, са безброй. Така уж практичният Бай Ганьо пада жертва на една химера. Трагична ирония, която обаче е логична последица от настъпилия ценностен хаос. Знакът, привидността, външният белег никога не могат да заменят същността. Ето го изстраданият извод от основния конфликт в тази дълбока и вечно актуална книга.

          3. ГЕРОИТЕ НА КНИГАТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Бай Ганьо е може би най-често споменаваният литературен герой, а също така и героят, който получава най-много тълкувания. Повече от сто години българите изказват различни мнения за неговата същност. Според едни той е герой, изразяващ типичния българин, българския национален характер. Според други Бай Ганьо е представител на определена социална класа, от която по-късно се развива класата на капиталистите. Трети разглеждат Бай Ганьо като въплъщение не на целия български национален характер, а само на неговите отрицателни страни. Четвърти пък настояват, че този образ не е само български, а носи типични балкански черти и че ненапразно е наречен Бай Ганьо Балкански. Изказвани са и мнения, че Бай Ганьо съвсем не е отрицателен образ, а напротив – неговата жизненост и умение да оцелява отразяват онези страни от българския характер, които са помогнали на нашия народ да се съхрани в условията на робството. А когато героят Бай Ганьо навлиза във вицовете и анекдотите на градския фолклор, изведнъж се оказва, че той е изразител на българското превъзходство над другите народи. А за голяма част от съвременните българи Бай Ганьо е нашият национален срам. Цялата тази пъстрота на мнения за същността на героя ни дава основания да го наречем „Проблематичният българин“.
          Всички тези мнения обаче си приличат в едно – те разглеждат персонажа не като реалистичен изразител на определен човешки или обществен тип, а като събирателен образ, чрез който се демонстрира определен тип поведение и нравствен избор. Именно това поведение и нравствен избор лежат в основата на трудното възприемане на модерната демокрация и култура. И проблемът не е в това, че има хора, които действат като Бай Ганьо. Истинският проблем е, че повече от сто години духът на Бай Ганьо определя общественото развитие. Нашето общество още не е намерило начин да се справи с проблема „Бай Ганьо“ – политическото въжеиграчество, следването само на личния интерес, втренчеността в материалното, подозрителността към другите и различните, налагането на собствения интерес със сила и измама.
          И причината за устойчивостта на този проблем трябва да търсим не у самия Бай Ганьо – той действа както му е изгодно. Проблемът е, че му се позволява и че повечето от българите дълбоко в себе си или признават правотата на неговата житейска позиция, или са безразлични към нея. Каква например е реакцията на групата разказвачи? Те са въведени в книгата, за да покажат ценности и поведение, които можем да наречем „европейски“, т.е. изразяващи модерната демокрация и култура. Така например в очерка „Бай Ганю се върна от Европа“ дългото въведение показва една от сбирките на групата. В нея ясно личи отношението към две модерни ценности – музиката и природата. Повечето от героите носят прякори, заимствани от оперите на Джузепе Верди, което показва, че познават и ценят тази музика, за разлика от Бай Ганьо, чиято любима песен е „Зелен листец“. Отношението им към природата също е модерно, естетическо. Този момент е подчертан и от ироничната забележка на Бай Ганьо за Пратера – едно от местата в Европа, най-ярко изразяващи това ново възприемане на природата. Само че за Бай Ганьо Пратерът е само повод да покаже колко ги „разбира“ тези работи, а не истинско отношение. 
          Та какво правят тези представители на европейския начин на живот? От една страна, осъждат поведението на Бай Ганьо, изразяват погнуса и присмех. Но в същото време се задоволяват само с това, а иначе са се предали на сладко far niente (нищоправене), което, съпоставено с трескавата активност на Бай Ганьо, дава сериозен повод за тревога. Какво прави например разказвачът Марк Аврелий, станал свидетел на срамната постъпка по редактиране на възванието до княза. Прави опит да накара „тази нещастна рожба на обстоятелствата да осъзнае всичкия ужас на своята постъпка.“ Като човешки порив изглежда благородно, но дали е ефикасно като обществена позиция? Подобно е поведението и на Иваница Граматиков от очерка „Бай Ганю прави избори“. И той гледа на ситуацията с интелигентски аристократизъм, гнусейки се от вулгарните методи на „българския Бисмарк“. Но ако тези методи водят до това обикновените хора въобще да бъдат лишени от право на глас, какво да мислим за аристократичната погнуса? Всъщност „Бай Ганю“ не ни дава рецепта за препоръчителен или отрицателен модел на поведение. Това е книга, чиято задача е да поставя пред цялата българска общност нерешените проблеми на нейния мъчителен преход към модерността, демокрацията, културата и човешкото достойнство. Четейки, подобно на Бай Ганьо, тази книга, разказваща за собствените ни проблеми, наистина трябва да се позамислим и сами за себе си да решим дали наистина сме европейци.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ КНИГАТА

          Казахме вече, че „Бай Ганю“ не е реалистична творба, представяща типични характери в типични обстоятелства. Нейният начин да вижда и представя света е по-близък до този на притчата и анекдота. Между тези два поучителни жанра има много общи черти. Те се фокусират върху някаква ситуация, върху един ясен и нагледен пример, зад който стои значим обществен проблем. Слушателят или читателят лесно разпознават иносказанието, съдържащо се в историята. Именно иносказателната природа на „Бай Ганю“ е най-съществената черта от образа на света, който книгата изгражда. Сюжетът е много компактен, композицията е стегната, липсват разгърнати характеристики на героите, както и описания на хора и пространства. Ако някъде се появи описание, то обикновено акцентира върху някой детайл, който се възприема като особено важен за смисъла на разказаното. В очерка „Бай Ганю се върна от Европа“ такива детайли са например импозантната външност на нашия герой, вратовръзката, която си е сложил като допълнение към редингота и дисагите, споменаването на Виенския парк Пратер, песента „Зелен листец“, която си подсвирква, приближавайки се крадешком към вестника и др.под. А словесният израз се отличава с краткост, точност и пределна изразителност.
          Разказаното събитие, от една страна, е условно, измислено, защото е предназначено да илюстрира определен нравствен проблем, но от друга, претендира за абсолютна достоверност. Тази достоверност се доказва в книгата от факта, че разказвачите обикновено са непосредствени свидетели, а понякога и участници в разказваната история. Картината на света е подчертано поучителна – ситуацията показва изпълняването или престъпването на нравствен закон или културна норма, въвеждайки читателя в някоя универсална ситуация на обществения живот. В тази ситуация героят се оценява от гледната точка на някакъв ценностен абсолют. Поради това образът на света, изграждан от притчата, е подчертано назидателен – нещо, което лесно се доловя в „Бай Ганю“.
          От друга страна обаче, книгата в никакъв случай не е скучна и нравоучителна, а смешна. Това се дължи на анекдотичното начало в нея, представящо една карнавална картина на света, противопоставена на моралната или политическата сериозност. В анекдотичния образ на света поведението на героя се възприема или като остроумно, или като кощунствено, нарушаващо общоприетите норми на поведение. За създаването и разбирането на анекдотичния образ много важна е ролята на поантата – онзи остроумен завършек, в който се съдържа поуката. Но поука не назидателна, а весела, защото при анекдота отношенията между разказвача и неговия слушател са напълно равностойни, основани на взаимно доверие и взаимодействие. Анекдотът не дава предписания, а възможност за един различен поглед върху установения образ на света и неговите обичайни оценки. Той не натрапва предписания за правилно поведение, а изисква от читателя да постави на обсъждане и преоценка установените мнения и да търси дълбоките причини за обществените проблеми. Анекдотът поучава, забавлявайки.
          Всичко това превръща „Бай Ганю“ в една вечно актуална книга – докато читателите разпознават в нея проблеми и ситуации, с които се срещат в собствения си живот, тя ще провокира все нови и нови прочити и интерпретации.

          5. МЯСТОТО НА „БАЙ ГАНЮ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          „Бай Ганю“ събужда интереса на българите още в момента на своето публикуване, спечелвайки на автора си необикновена за времето популярност. Само година или две по-късно се появяват и първите „продължения“ и допълнения като „Братът на Бай Ганя“ от приятеля на Алеко Константинов Георги Хаджибонев. Скоро образът на героя навлиза и в градския фолклор, изразявайки увереността на българите в своето превъзходство над другите народи. Театърът и киното също проявяват интерес към този образ – от прости драматизации и екранизации до сериозната проблематизация на образа в пиесата на Георги Данаилов „Господин Балкански“. А видът на знаменития герой оживява под перото на талантливи художници като Илия Бешков и Борис Ангелушев – едни от най-изявените илюстратори в българското изобразително изкуство. От друга страна, „Бай Ганю“ е и една от най-анализираните книги. Едва ли има български литературен критик, който да не е предложил своя интерпретация. И все пак най-важното е, че Бай Ганьо е образ, който продължава да живее в съзнанието на всички българи. И до днес едва ли минава ден, в който някое обществено явление да не заслужи презрителното определение „ганьовщина“. Това показва, че преди повече от сто и двайсет години Алеко Константинов е успял да представи изключително точно онези проблеми на българското общество, които му пречат да функционира като истински демократично и културно. Докато тези проблеми не изчезнат от живота на българите, винаги ще имаме нужда от Бай Ганьо, за да се оглеждаме в неговото криво огледало.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.