Биография на Димитър Димов (1909 - 1966)

Биография 1306 думи 07.03.2023 mel********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Димитър Тодоров Димов е роден на 25.06.1909 в гр. Ловеч и умира на 01.04.1966 в Букурещ.

Роден в интелигентско семейство. Баща му Тодор Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лититературни интереси. Димитър Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I-ва мъжка гимназия (1928). През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския. Завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа. Микробиолог е в Областната ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет от 1939 г. През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септември 1944 г. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на Съюза на българските писатели от март 1964 до смъртта си. Димитър Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.

Писател с подчертано демократични позиции, Димитър Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3игмунд Фройд, Фридрих Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов "Поручик Бенц", който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, към странното, екзотичното, нездравото.

Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц ("фаталната жена", продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. "Поручик Бенц" е започнат около 1933 и е завършен в Бургас през 1938 г. Изпратените във вестник "Литературен глас" и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Димитър Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на декември 1938 (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След "Поручик Бенц" Димов публикува разказите "Севастопол, 1913 г." ("Лит. глас", №476, 15.05.1940), печатан и във в. "Мир", №12468-12470, 1942 г., под заглавие "Шпионката"), "Карнавал" ("Литературен глас", № 453, 18.02.1942) и пътеписа "Субтропични брегове" ("Мир", № 12623-12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 г. Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е "Тютюн". Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като "Роман без заглавие", е отпечатано в списание "Пламък" (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966-67. Предполага се, че когато Димитър Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945 по съвсем различен начин.

Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа "Осъдени души". Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от "Поручик Бенц" и Адриана от "Роман без заглавие") с отец Ередиа, проектирана на фона на испанската действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945 г., получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Димитър Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания - "Януарска пролет", "Кастилска зима", "Куха Испания" и "Сан Себастиян", към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен "Идалго".

През 1946 е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн" ("Литературен фронт", № 2, 28.09.1946), озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс - "Двубой" ("Лит. фронт", №20, 31.01.1948), след още 1 г. - "Тютюн" (глава от роман) в сп. "Септември" (1949, № 7). През 1951 романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 стига до читателите и до своите "злополучни критици". "Тютюн" се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното "обсъждане" на "Тютюн" (8, 11 и 13.02.1952) в Съюза на българските писатели, спорът се пренася в периодичния печат ("Лит. фронт", № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на вестник "Работническо дело" - "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици" (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване", настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от издателство "Народна култура" лит. критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953, а през 1954 "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка "Тютюн" заживява в новия си вариант и едва през 1992 г. се появява отново в първоначалния си образ.

В различните си редакции "Тютюн" е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на "Никотиана"', така и извън него. Романът е екранизиран през 1961 (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).

Сред незавършените творби на писателя е романът "Ахилесова пета" (публикуван в сп. "Пламък" 1966, № 10), който Димитър Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство "БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ" и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на Съюза на българските писатели. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали "Тютюн") и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След "Тютюн" писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът "Анатомът Да Коста" ("Наша родина", 1955) и пътните бележки "Юлска зима" (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите "Жени с минало" (поставена за пръв път през 1959 в Театъра за младежта в София), "Виновният" (1961, в Народен театър "Иван Вазов") и "Почивка в Арко Ирис" (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Димитър Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват "Изказване-отговор за романа Тютюн", "Как преработих романа Тютюн", "Днешната българска литература".