Лирична импресия на социалната тъга в "Зимни вечери"

Интерпретативно съчинение 2278 думи 24.02.2023 sof*********@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

„Зимни вечери” е своеоб­разна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осе­заемото присъствие на лирическия субект. Той поема функцията и на „разказвач", като само в отделни моменти пряко се намесва - тогава бихме могли да отделим условно една неразгърната обща за цялата поема сюжетност, двук­ратно маркирана:

"Вървя край смълчаните хижи,

в море непрогледна мъгла...

И пак край смълчаните хижи

вървя в бледосиня мъгла."

Изявата на лирическия субект варира меж­ду привидно страничното наблюдение и импулсивния изблик („Братя мои, бедни мои бра­тя”). Връзката с Ботевата традиция („братя­та сюрмаси”) е съвсем явна, но не само в ек­спресивното обръщение, а в цялостната пози­ция, в пълното покритие лирически субект - автор, точно както е при Ботев, в пълното един­ство с участта на тези, които и за двамата вели­ки поети съдбовно са братя.

Поемата започва с лирически разгърнат пей­заж на града:

"Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

А в мъглата - през безплътните ѝ мрежи -

мълком гаснеща от скръб,

младата луна незнаен път бележи

с тънкия си огнен сърп."

В обобщената картина се открояват реди­ца стилистически белези, характерни за мо­дерната у нас през първите десетилетия на XX век поезия на символизма: метафорични образи с пределна емоционална окраска и неясни алюзии („жълти стъклени очи”, „призрак”, „странни струни”...), които създават по­тискащо мрачна атмосфера на тъга, пустота и смътна болка. След анимизирани загатващи образи следват други - предметно конкрет­ни; одухотвореният пейзаж съхранява реал­ното си битие и същевременно психологичес­кото му въздействие е пределно силно. Тези две страни на лирическия декор се разгръ­щат паралелно с променлив превес - надде­лява ту реалното му присъствие, ту психоло­гическото внушение.

Но още следващата част на поемата ведна­га разсейва смътните догадки - социалният ад­рес е съвсем директен, пряк, недвусмислен, лаконичен („вечната бедност и грижа ме гле­дат през мътни стъкла”), за разлика от на мес­та образната пищност на встъплението, харак­терна черта в поетиката на Смирненски.

Редуват се човешки съдби, изцяло трагични, без просветление. Всяко стихотворение има своите персонажи и в този смисъл са епизодични, но те се явяват конкретни, неиндивидуализирани проявления на общия герой в поемата - социално онеправдания страдащ човек. Един след друг се появяват обитателите на бедния квартал: „Безхлебен, пиян пак - ба­щата ругай”, разплакани жени, „слепия ста­рик”..., любимите герои на поета - бедните де­ца. Отделните части на поемата са малки дра­ми, пределно познати като ситуация и декор, разигравали се безкрайно много пъти нався­къде по света и във всяко време. Смирненски търси не изненадата на индивидуалното, а пов­тарящото се. Драмите губят конкретен адрес, те са общовалидни, а поемата се възприема като лирически портрет на бедността, в който вариантно дефилират многобройните ѝ лица. Едни от картините са по-конкретно битови, из­пъстрени със сетивно предметни детайли („едър мъглив силует размахва ръцете в закана”, „за­весата мръсна, продрана”...) и слухови внуше­ния („грубо гърмят в тишината пияни хрип­ливи слова”); в други картини надделява ро­мантично символистичната стилистика. В единството на отделни черти от две размина­ващи се естетики - реалистичната предметност и символистичната игра със словото - Смирненски постига пределно силно художес­твено въздействие. Поетичните сцени често са статични като живописно пано, в което от­делният детайл запълва един негов отрязък, а всички заедно очертават всевечната човешка мизерия, художествено подсилена от яркия контраст: „мътни стъкла", „непрогледна мъг­ла”, от друга страна - „бялата зима”, като сим­волният смисъл на контраста постепенно се изяснява в поемата.

По тематика отделните части са сродни с произведенията на критическия реализъм у нас от края на XIX и началото на XX век, но по стилистика те са съвършено различни, с явни влияния на романтичната и символистична поетика почти изключително като лекси­кален подбор; предпочитания към определе­ни образи („някакво задгробно същество”, лу­ната, „уморения мрак”,...), превес на сложните двусъставни определения („безплътни”, „не­прогледни”, „злорадствени”...). Външно поглед­нато, емоционалното внушение също е сходно - мрак, тъга, потиснатост, тайнственост, неяс­на заплаха, неизменното присъствие на смърт­та... Но при Смирненски всички тези състоя­ния носят кървящата болка на човешкото стра­дание. Той е повлиян единствено от чисто вън­шната лексикална страна на символистичес­ката поетика.

Ако за символистите смъртта е бленувано успокоение на духа, за Смирненски тя е реал­на човешка участ, безкрайно трагичен битиен факт. Както в цялата поема, така и в частта за смъртта поетът създава емоционално заредена зримо-слухова инсценизация на случилото се. Звукописът, редуващите се асонанси и алитерации, струпването на шипящо режещите „ж”, „ш”, „з” и „с” създават забележителна музи­кална оркестрация на стиха, много характер­на за Смирненски:

"Струят се без ред бледожълти петна

от прозореца в скреж,

и - разкъсващ, зловещ –

през стъклата процежда се плач на жена

и горят, и трептят свещ до свещ."

В пантомимата на светлините и сенките пес­теливо фиксирани образи и детайли конкрети­зирано приземяват внушението („ковчег", „мо­минско лице", „жълти скръстени ръце”, „старуха”, „голи стени”, „кашлица суха”, „пред мъни­чък иконостас детенце дрипаво се моли”...). Дори повторените умалителни форми не съз­дават усещане за сълзлив сантиментализъм. Единството на предметния рисунък и символ­ните алюзии в движението на светлините и сен­ките („пламтят светлини и се губят по белия сняг”, „в свойта кратка красота, цветята се топят безследно...”) избистря мотива за угас­ващата красота, преминаващ през цялата по­ема, за да изрази това, което поетът не е изка­зал директно.

Освен обитателите на бедния квартал, тези „незнайни силуети”, от художественото про­странство на цикъла „Зимни вечери” изплува и преминава през различна гама от настроения и чувства поредица от типологично по-различ­ни литературни „герои”, от по-друг разред - мъглата, мракът, снегът... Те присъстват със сво­ето предметно значение и същевременно придобиват символна знаковост.

Мъглата, като своеобразен поетичен пер­сонаж, тук е неизменно присъствие, както и бедността. Самото понятие се повтаря мно­гократно, заедно с производното "мъглив" девет пъти, и винаги с различно определение - „си­ва”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”, „безплътните ѝ мрежи”... Пое­тът сякаш не се доверява напълно на читател­ската интуиция и за да няма никакво съмне­ние относно символното значение на образа, ще уточни: „ледно тегне и души мъглата - на живота сивата мъгла...”. А може би това е озвучената поетично импулсивна въздишка пред безконечната неизменност на страда­нието - отделните сцени не са изключение, не са случайни драми, а ежедневие във време­то. И още една от темите в поемата е в синхрон с образа на мъглата. Ако във встъплението ся­каш дебне едва доловима заплаха („снегът... хрупка с вопъл зъл и глух”), в инсценираните човешки драми точно метафорично анимизираният образ на мъглата със символното си внушение подсилва тягостно заплашителната атмосфера („мъглата гъста тегне, / влачи своя плащ злокобно сив”, „нейното зловещо праз­ненство”).Интересна естетическа трансформация придобива мотивът "сняг" с поредицата синонимни варианти: „неземно сребристи цветя”, „Снегът... поръсен с бисерни искрици” - без емоционален акцент и с явно доловим нюанс - „змийки от лед”, „с вопъл зъл и глух”. Постепен­но се оформя символната знаковост на моти­ва, за да достигне обобщената си изява във финалния контраст „снежинки - кал”:

"А бликат снежинки сребристи,

блестят кат кристал,

поронват се бели и чисти

прелитат и в локвите стават на кал."

В картината, очертана от последния и пред­последния куплет, разграничаваме две под­чертано противоположни части. Първата е мно­гословно разгърната с поредица синонимни определения, съотнесени към "снежинки": епи­тети - „сребристи”, „бели и чисти”; глаголи - „въртят се”, „бликат”, „прелитат”, „порон­ват се”; сравнения - „сякаш потрошена слюда”, „блестят кат кристал”. Втората част от картината е пределно лаконична, фиксира­ща поантата на творбата. Преднамерено ли Смирненски завършва поемата с думата "кал"? Не би могло да се каже с точност, но финалът остава като символ на стотиците погубени съдби, последен акорд на стъпканата красо­та, акорд без просветление и надежда. Наис­тина тук поетът не дешифрира пряко симво­ла, както при "мъгла", но еднозначното тълкуване не буди съмнение. В поезията на Смирненски при извънредно много образи се на­лага съвсем прозиращата алюзия, символна еднозначност.

В „Зимни вечери” лиричното и епично начало са неотделимо преплетени. Мощ­ният лиричен поток се просмуква в поети­ческия разказ като водещ, определящ. През тези години в българската литература вече се е наложил новият модерен тип поема - чисто лирическата, твърде различна от класическия лироепичен модел като „Изворът на Белоногата" например. Още в края на века започват да се появяват философските поеми на Пенчо Славейков („Фрина”, „Сърце на сърцата”,...), после - лирическите поеми на символистите, а малко след Смирненски през 1925 г. Гео Милев създава поемата „Септемв­ри”. Със силния емоционален поток, с липса­та на водещ композиционно организиращ сю­жет, независимост на поредицата разказни сце­ни, „Зимни вечери” е много по-близо до мо­дерния тип поема, при която преди всичко лирическият поглед към света свързва отдел­ните звена в творбата.

В момент на спад на социалната проблема­тика, когато съвършените образци на симво­листите са изместили естетическия интерес към катаклизмите на човешката душа, към болез­нените лабиринти на самотата и депресията, Смирненски възражда традиционната за бъл­гарската литература тема за социалното стра­дание. Със съвършено различна поетика, ху­дожествен поглед, зрителен ъгъл, той се обръ­ща към класиката на Ботев и Вазов, които в края на XIX и началото на XX век утвърдиха тази тема между водещите поети. Самият той - жер­тва на „смълчаните хижи” в бежанския маке­донски квартал, създава истински шедьоври на социалната лирика. „Зимни вечери”, „Жъл­тата гостенка”, „Братчетата на Гаврош” се спояват в мозайката на „вечната бедност и грижа” и нареждат Христо Смирненски между най-ярките социални поети не само в нашата литература.