Пътят и споменът в елегията „Да се завърнеш в бащината къща" - вариант 2

Интерпретативно съчинение 1515 думи 23.11.2022 ger*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Всеки човек, изпаднал в отчаяние, най-често търси спасение от проблемите си сред топлината и уюта на родния дом. Това е мястото, което слага началото на един дълъг път, определящ човешко­то съществуване. В елегията „Да се за­върнеш..." Димчо Дебе­лянов използва спомена, за да разкрие ду­шевното състояние на лирическия си ге­рой. Той проследява трудното му завръ­щане към корените, превърнало се в един­ствен начин за искрено разкаяние и утеха след преживените нещастия.

Пътят, който извървява лирическия герой към духовното си пречистване, е проправен от спомените за родната къ­ща и свързаните с нея топлота и уют. Представата за миналото е част от така жадуваното завръщане в убежище­то на сигурността и духовната чисто­та. Пътят към спомена и споменът ка­то път през времето правят възможно своеобразното му бягство от непоно­симата действителност. В тях възкръс­ва бащината къща, обвита в ореола на сакралността. Пътуването към дома е характерно за живота на героя, преми­нал под знака на болезнената раздвоеност между спомен и реалност.

Повод да усетим тази болезнена раздвоеност дават още първите стихове на елегията. Желанието за завръщане в ба­щината къща се противопоставя на ре­алния свят, в който пътуването назад във времето е практически невъзмож­но. При това положение споменът се оказва единственият начин за лиричес­кия герой да осъществи все пак желание­то си и да намери в миналото покой и утеха.

Гаснещата нощ и заобикалящите го мрак и тъмнина пораждат у него непреодолимо чувство за самота. Глаголът „гасне" отключва асоциацията с угасва­щия пламък на живота. Създава се усещането за близък край, за примиреност на лирическия герой със съдбата. Тя го е обрекла на страдание в изкуствения свят на големия град, далеч от бащино­то огнище. Анафоричното повторение на епитета „тихи" звуково придава из­меренията на възцарилата се пустота и нейната плашеща „тишина". Потис­кащото настроение се допълва от след­ващите три стиха, разкриващи стра­данието на самотната душа, на всички „скръбни и нещастни”, отхвърлени и изолирани, поради нежеланието да се впле­тат в студенината и отчуждеността на заобикалящото ги общество. Опре­делението „черната" към думата умо­ра подсилва впечатлението за бреме­то, което носи лирическият герой. Ето защо не изненадва желанието му да се завърне поне мислено в родния дом, да живее отново със спомена за топлина­та и уюта, контрастиращи на сграб­чилата го в настоящето самота. Пър­вите шест стиха в началната строфа утвърждават идеята за отчаяние, а последните два я доразвиват, подчер­тавайки страха от него и от света на­около. Повторението в различни фор­ми на прилагателното „плах" оконча­телно внушава чувството за несигур­ност у лирическия герой:

"Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха."

Дългият път към дома започва с пър­вите няколко „плахи стъпки". Домът го привлича с топлината, радостта и ус­покоението, които носи споменът за не­го. Символното значение на пътя, преп­летено с копнежа по бащиния дом, по­ражда идеята за смисъла на човешкия жи­вот в контекста на времето. Лиричес­кият герой не вижда смисъл в съществу­ването си „тук" и „сега". Поради това предпочита връщането назад във вре­мето, овладяно от спомена. Пред него се очертава сякаш еднопосочен път, водещ към най-святото и най-скъпото, ос­таващо неподвластно на забравата - бащиния дом. Това пространство е не­достъпно за външно влияние, защото съ­ществува единствено в съзнанието на лирическия герой. То не може да бъде и променено, защото е затворено в спомена.

Патосът на дома е маркиран посте­пенно, с помощта на няколко ключови лексеми. За пръв път той е назован чрез думата „двор" - още в началната стро­фа. По този начин пространството се стеснява - особено за външни фактори.

Прагът като символ на границата между „вън" и „вътре", между добро и зло, „сигурно" и „несигурно" неслучайно е избран за мястото на срещата между сина и майката. Преди да пристъпи вътре, той трябва да получи опрощение от жената, дала му живот, и едва след нейната топла прегръдка има правото да влезе в стаята. Тя на свой ред е изобразена като олицетворение на обич и сигурност, благодарение на което синът намира търсената закрила:

"Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона..."

Появява се и образът на иконата като символ на духовното пречистване и на светостта на домашното огнище. Епитетът „старата", отнесен към иконата и използван като определение за майката, успоредява и двете понятия. Подчертава се сакрализираният образ на майката, чиято опрощаваща прегръдка е равносилна на молитва - разкаяние пред иконата. Цялостният образ на майката е изграден само с няколко щриха, но разкрива изключително емоционално отношението на лирическия герой към нея. Нейната „усмивка блага" говори за чистата обич, която тя изпитва към сина си и с която го пос­реща, сваляйки в един миг „бремето" не грижите от измъчената му душа. Сти­хът „и сложил чело на безсилно рамо" имп­лицитно разкрива силната духовна връз­ка между двамата. Светлият спомен за майката не само води, но и крепи лири­ческия герой по дългия път към дома. С успоредяването на майката и иконата се поставя акцент върху еднакво сил­ното им влияние върху него. Повторението „мамо, мамо..." звучи като жалба, като зов за помощ, който най-после ще бъде чут:

"Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо..."

Единствено бащиният дом, съхранил чистотата на нравите, може да дари покой на неспокойната душа на сина. Споменът и пътят, отвеждащ го към него, сякаш се преплитат в съзнанието му, изграждайки красивия символно-метафоричен образ на дома. Ала житейският път, който предстои на лирическия герой, все още не е извървян. Той обаче предчувства, че кра­ят му наближава:

"аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина..."

Идеята за смъртта е опоетизирана чрез метафоричното сравнение на човеш­кия живот със слънце. Пътят в елегията се явява символ и на човешкия живот, бе­лязан от вътрешната раздвоеност меж­ду спомен и реалност. Споменът е необ­ходим, дори изключително важен за лири­ческия герой, защото посредством него се осъществява пътуването в съзнание­то му към родното място. Пътят му до този момент не е довел до нови хоризон­ти и не му е дал човешка топлина и ис­тинска обич. Такъв път е трънлив и безс­мислен, а броденето на човека по него се превръща в напразно скитане. Това е причината, поради която лирическият герой вижда наближаващия край на живота си. Драматизмът, породен от несъответ­ствието между спомен и реалност, между минало и настояще, достига своята връхна точка в емоционалната поанта във финала:

"О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"

За пореден път се успоредява образът на майката, но този път с тези на роди­ната. Споменът за тях, макар и за крат­ко, води „странника" по пътя на духовно­то пречистване. Смазващата действителност обаче лишава от смисъл този спомен, защото той не може да проме­ни реалността. Затова пътуването из­глежда „напразно". Болезнената разкъсаност между мечта и реалност бележи не само въображаемото завръщане в родния дом, но и целия път на лиричес­кия герой към него. Така пътят, заедно със спомена символично обрисуват об­лика на една човешка душа, потърсила спасение в пречистващата сила на зав­ръщането в бащината къща.

Творбата недвусмислено разкрива идеята, че когато няма друго спасение, единствено завръщането в крепостта на издържалите изпита на времето об­щочовешки ценности може да придаде смисъл на съществуването. Споменът за най-скъпото не просто поддържа жи­ва мечтата, но и спомага за нейното реализиране, макар и само в съзнанието. Достатъчно е връзката между спомена и пътя към него да остане здрава и сил­на!