Прокълнатият Пол Верлен

Тема 572 думи 28.11.2022 cat******@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          През 1891 г. големият учител на младите поети, Пол Верлен, бохемът, преминал през бунт и отчаяние, отговаря по следния начин на един журналист, който го пита що е символизъм:
          Символизмът... Не разбирам... не е ли това една немска дума? И какво всъщност означава? Освен това на мен ми е все тая. Когато страдам, когато се наслаждавам или когато плача, аз знам със сигурност, че това не е само символично. Виждате ли, всички тези фини оразличавания, те са типично немски...
          Тези думи, макар и на пръв поглед шеговити, издават неприемането от страна на големия поет на всички опити литературата да бъде оковавана във формули и определения. Според Верлен тя трябва да изразява индивидуалността на всеки автор, както и непосредствеността на всяко поетично изживяване. Особено ако това изживяване е заплатено с цената на истинско страдание.
          А страдания в живота на Верлен не липсват. Той непрекъснато се лута между опитите да се впише в „нормалния“ живот – да бъде дребен чиновник, съпруг и вярващ католик, и желанието да избяга от сивата действителност, която намира за пошла, за да се отдаде на бохемство, алкохол и моментни настроения, които няколко пъти го отвеждат в затворническата килия. Много от неговите последователи възприемат живота му като нагледен пример за непрекъснатото колебание между Господа и Сатаната, за което говори Бодлер.
          Тази двойственост в личния живот на Верлен отразява основния принцип, върху който израства модернистичният бунт – невъзможността да се приеме пошлата и дребнава действителност. За човека, търсещ истинския духовен живот, подчинен на висши нравствени и естетически ценности, тази действителност не е реалност, а привидност, фалшификат. Поетът сякаш е прокълнат да живее извън нея. Затова, когато Верлен се опитва да открие кое обединява поетите от новата школа, той се спира именно на тази тяхна прокълнатост. През 1885 г. излиза книгата му с есета „Прокълнати поети“, с която си спечелва името на водач на новата школа и в същото време успява да обедини младите литератори, които до този момент живеят „всеки поотделно“.
          Първите книги на Верлен са „Съвременен Парнас“ и „Сатурнически стихотворения“, които излизат през 1866 г. Още в тях се проявяват основните особености на неговата поетична позиция – отказ от пряк социален ангажимент, меланхоличен тон на лирическото преживяване, подчертано внимание към звуковата хармония при постройката на стиха. Следват книгите „Галантни празници“ (1869), „Добрата песен“ (1870) и „Песни без думи“ (1874). В тях Верлен очертава основните теми на творчеството си, както и своя поетичен стил, метафорично изразен в заглавието на последната. 
          През 80-те години, вече признат поет, Верлен издава книгите „Мъдрост“ (1881) и „Далечно и близко“ (1884). Последната е най-важната книга на Верлен, в която той окончателно утвърждава принципите на новата школа. В нея са публикувани някои от програмните му творби като „Томление“, съдържащо знаменития стих „Аз съм Империята в края на своя декаданс“, както и неговият стихотворен манифест – „Поетическо изкуство“. През тази година той получава прозвището „Принц на поетите“, с което го титулува критиката.
          Стихотворението „Есенна песен“, е сред ранните творби на поета и е включено в стихосбирката „Сатурнически стихотворения“(1866).