Символизъм

Анализ 920 думи 12.12.2022 ste*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Символизмът е най-старата, най-дълго просъществувалата и най-разпространената школа на модернизма. Неговата поява се свързва с творчеството и манифестите на поети като Пол Верлен, Артюр Рембо и Стефан Маларме, които през 70-те и 80-те години на 19 век оформят облика на новото направление. Скоро след това то напуска пределите на Франция и се разпространява практически из цяла Европа: Белгия, Англия, Германия, Италия, Русия... Силно влияние символизмът има и в България, макар и малко позакъснял – първите му прояви са около 1907 година. Така, силно разпространен, символизмът надживява своите създатели и определя развитието на цялата европейска литература чак до 1920 г., когато в резултат на шока от Първата световна война, доказал утопичността на неговите идеи, е заменен от експресионизма.
          Макар всеки от поетите създатели на школата да твърди, че е неповторима индивидуалност и не участва в групи, символизмът има доста ясна програма. Неговата идейна основа е свързана с трагичното усещане за несъответствие между желания и реалния свят. Реалният свят се е оборжуазил, станал е вулгарен, плебейски, изложил е всичко, включително и творчеството, за продан, обявил е духовните водачи в лицето на поетите за „безумци“ и ги е превърнал в някаква декорация, отнемайки им ролята на съвест на човечеството. Затова на тези, които търсят по-висшите идеали на живота, които искат да превърнат човека в нравствено същество, ценящо Доброто и Красотата, не им остава нищо друго, освен да се скрият в кула от слонова кост (изразът е на Флобер) и да се отдадат на творчество заради самото него – „изкуство за изкуството“.
          Тъй като светът, в който живеят, им изглежда несъвършен, символистите правят и следващата крачка – разделят реалността на истинска и привидна. Истинският свят е светът на душата, на идеите, на човешките мечти и преживявания. А външният свят е само привидност. Затова поетите символисти се отказват да изобразяват видимия свят и се съсредоточават върху живота на душата, която търси истината за света. Тази истина не се намира в предметите на илюзорния материален свят, а в Идеята, носена от поета. Неговата основна задача е да открие тази идея и да я предаде на другите с помощта на словото. Така се появява нуждата от символа, дал името на новото направление. Според манифеста на Жан Мореас символът вече не е обикновено изразно средство, какъвто е бил за предходните поети. Символът е възможност светът на вещите и светът на Идеята да се съединят. И това се извършва в душата на поета. Затова той не може да е нищо друго освен пророк и ясновидец, чиято задача е да намери тайното знание за света.
          Само когато това знание бъде открито, ще може да се разреши Хамлетовият въпрос – как да сглобим отново разглобеното време. Всъщност образът на Хамлет е преоткрит от символистите и се превръща в една от централните теми на тяхното творчество. Пак с Хамлет е свързан и мотивът за страданието. Постигането на Идеята, на тайното знание за Истината и Красотата не става автоматично. То трябва да се изкупи със страданието на поета, който е обречен да го търси вечно с ясното съзнание, че никога няма да го постигне. Но в процеса на търсене той ще разкрие много тайни на човешката душа, много скрити преживявания и чувства, които помагат на човека да постигне Красотата и Доброто – основната цел на
поезията според символистите.
          Тази цел на изкуството определя и начина, по който то постига своето въздействие. То трябва да прилича повече на музика, отколкото на литература. А музиката при символистите има две страни. От една страна е нейният „дух“, за който говори философът Фридрих Ницше. Духът на музиката със своята нематериалност и абстрактност е средството да се постигне Тайната и да се осъществи така желаният синтез на всички духовни усилия на човека – философия, поезия, религия. От друга страна обаче, духът на музиката може да бъде изразен само с помощта на виртуозната художествена форма, която въздейства чрез своите образи, звуци, ритъм, асоциации. Затова и стилът на символистичната поезия е пределно извисен, базиран върху ярки и въздействащи образи, върху игра на звуци и съответствия, върху смисловите и емоционални взаимодействия между отделните части на произведението. Символистите преоткриват изобретените по времето на Ренесанса поетични форми като сонет, рондо, триолет и започват активно да ги прилагат, използвайки възможностите им за организиране на смисъла и въздействието на своите творби.
          Духът на музиката определя и характера на символистичната образност. Тя е ярка и запомняща се, но в същото време смисълът, който внушава, е неясен и размит. Предпочитат се нюансите, полутоновете, преносните употреби на думите. Дори и когато се рисуват картини от реалността, те не са нейни изображения, а са символи на душевни преживявания. Това според манифеста на Жан Мореас е най-важният принцип на символистичната поезия – аналогията с реалния свят е начин да се внуши Идеята.
          Въпреки че корените на символизма са в поезията, неговите прояви обхващат почти всички изкуства – театър, музика, живопис. Особено въздействащи са произведенията именно на живописта, в която символизмът получава името „импресионизъм“ (от импресия = впечатление).
          Най-значимите представители на символизма са: Верлен, Рембо и Маларме във Франция; Хофманстал, Рилке и Стефан Георге в Германия и Австрия; скандинавците Кнут Хамсун и Хенрик Ибсен; руснаците Александър Блок и Вячеслав Иванов и мн. др.