Трудът, доброто и любовта, които прераждат красотата в Йовковите разкази

Тема 1921 думи 18.12.2022 iwe*****@abv.bg ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

В творчеството на Йовков нравствената духовна сила на човека винаги е свързана с човечност и красота в конкретно-историческото и непреходното, в националното и общочовешкото. Доброто и красивото са основните акценти в творчеството на писателя. Доброто е в хармонизирането на отношението на човека със света. То е естественото, природното и родовото, и е в съгласие с "вроденото" в човека. Доброто е в основата на цялостния човешки характер.

Абсолютизирането на труда е момент от Йовковото разбиране за красотата. В разказа “Песента на колелетата” преходът между труд - добро, труд - красота е плавен и естествен. В същността на Йовковия герой се предава поетичното внушение чрез вглъбяването на Сали Яшар. Героят вдъхва уважение "дори за ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му". Този обикновен човек с “изцапани ръце” е вдъхновен съзерцател, мислител и мъдрец. Авторът го сравнява със звезда - символ на величието му над другите. Героят е убеден, че с това, което прави, няма да остави жив спомен за себе си. Така се поражда стремежа към вечното добро и надеждата му за духовно и нравствено усъвършенстване. Тежката болест на Сали Яшар е породена от обезсмисянето на живота и липсата на нравствени ценности, на които да се опира в своето съществуване. Той желае да служи на хората, да остави след себе си “себап”, за да не бъде обречен след смъртта си на забрава. Ковачът се размисля върху понятия за просто и възвишено, за единично и скромно съществуване на човека и големите мащаби на живота, реализацията на големите цели и идеи.

В разказа се поставя проблема за преходността на материалните ценности. Героят, и много богат е злочест - той е изгубил и двамата си сина и единственото упование, което намира, е в труда. Любовта му към труда и творчеството е онази сила, която подхранва постоянно енергията му, направлява вечно търсещия му дух. Това, за което копнее е да остави добри спомени в сърцата на хората, неговото дело да живее в тях един друг живот - живот след смъртта. Героят носи добро на другите, радва сърцата, укрепва радостта им. Йовков улавя оня ценен момент, когато човек твори нещо и то се превръща в изкуство. Този труд е уникален. Промененото отношение на самия Сали Яшар към труда разкрива самия процес на създаване на изкуство. Йовков внушава: човек може и трябва и в ежедневната си работа да влага ум и сърце, творческо дръзновение да излива трепетите на своята душа и тогава може да има съзнанието и гордостта за изпълнен дълг пред поколенията, а и пред собствеия си живот. Ето защо трудът на творческата индивидуалност може да получи значение само ако бъде насочен към доброто на колектива и може да прерастне в общозначим символ само ако в него се въплъти идеята за вечната история на рода.

Сали Яшар стига до прозрението, че доброто, трудът и всеотдайността са нещо необходимо и важно, но по-съществено от тях се явява любовта между хората: "с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората". В разказа любовта е представена като най-висша изява на човешкия дух, чрез която красотата и доброто стават реалност. Всеки път, когато прави нова каруца, той мисли за хората, на които ще я даде. Тя е неговата намеса в живота им и неговото послание към тях. Този труд е движение и промяна. Той е наситен с духовно съдържание и е пътят, по който най-успешно може да се изяви цялостният човек, в когото всички заложби се проявяват в единство и получават пълно и най-богато развитие. Тогава идва щастието като висша реализация на човешките възможности. То е свързано с усещането, че даваш възможност светът да стане по-добър след тебе, което е най-далечния предел на човешките мечти. Красотата, хармонията и любовта са определящи стойности в Йовковите философски и нравствено-етични възгледи. Универсалния общочовешки характер за осмислянето им се явява условие за вечностт на произведенията му.

Човекът разкрива най-пълно душевната си красота в любовта. За разказите на Йовков тя е най-прекрасното човешко чувство. Отражение на нейната неизчерпаема сила са сборниците “Песента на колелетата” и “Старопланински легенди”. И докато Елин Пелин я представя повече в битов план, при Йовков любовта въплъщава порива към красота. Според Йовков в любовта човек осъществява себе си, реализира най-красивото в себе си - всеотдайността в името на другия. Йовков пръв в българската литература разкрива динамиката на красотата и любовта като ограничено единство на съзиданието и разрухата, на живота и смъртта, на щастието и скръбта. Любовта е абсолютна, всевластна сила, която прави да изпъкнат още по-ярко границите между доброто и злото и същевременно ги заличава. За Йовков любовта е свързана с физическата красота на героите. Той е поклонник на женската хубост, издигната в езически култ. Жените в творчеството му - греховни или добродетелни, сеещи разруха или съзидание - са белязани с привлекателна сила, която фиксира принадлежността им към изключителното. Трудно е да се изредят имената на всички герои, носители на необикновена физическа красота: Албена, Пауна, Рада, Тиха, Шакире, Шибил, Индже и др.

Като романтик Йовков вярва в силата на красотата - нравствена и физическа. Красотата не е самоцелна. Тя е качество добродетел, действена сила, която ражда добри дела, естетически идеал, който господства над злото. Красотата-любов е ведро, топло, чисто и светло чувство. Силата и красотата на човешката природа сродява хората. Човешкото се откроява над националното, личността - над историята и политиката. В сборника “Старопланински легенди” писателят се интересува преди всичко от духовното извисяване на човека, от човешкия подвиг изобщо, търси непреходността на човешкия дух и се прекланя пред мъжественото страдание на гордите характери. Историята е фон и атмосфера, в която той търси истините за човека и за българина, а проблемът за любовта, пречупен през призмата на нравствения катарзис, трасира пътя на изстраданото познание за прекрасната човешка същност.

Докато човешките добродетели при Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мярка на националната кауза, то в "Старопланински легенди" героите са равноправни в екзистенциално-хуманистичен план. Затова твърдим, че героят на Вазов е Българинът, а героят на Йовков е Човекът.

Любовта при Йовков често е призвана да осъществи в героите радикална смяна на мисли и устои, която довежда със себе си преоценка на собственото битие. Срещтата с Рада се оказва решаваща в живота на Шибил (разказа “Шибил”), защото тя пробужда любовта, а с нея човешкото начало в разбойника. Красива е Рада с джанфезена рокля и дяволита усмивка. Красив е Шибил със смелостта си, когото заптиета и кърсердари търсят под дърво и камък, красива е и природата. Йовков търси не само физическата красота, но и вътрешното обаяние, оная мъчно уловима и непозната сила, която увлича и покорява: ”Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол" - мисли Шибил за Рада. Страшният хайдутин е уловен в момент на разчупване, ставане. Красотата на Рада ражда любовта, а тя променя Шибил. Любовта извисява духовно човек. Чрез нея Йовков внушава: всеки човек е способен да обича. Любовта променя хайдутина Шибил към добро. Героят не мисли за обири и за убийства. В края на разказа той е вече друг. Йовков дава своя шанс на човека, решил да се промени към добро. Млад и красив, красив и добър е Шибил: "Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет". В края на разказа сравнението на карамфила с петно кръв символизира пречистващата и извисяваща любов, красотата в човешкия живот и способността да се обича.

Писателят-хуманист говори с вълнение за красотата-любов, за необходимостта от чувството на дълг към близки и народ, зове за премахване на злата стихия в човека и за стремеж към добри дела, за съгласуване на сърдечните влечения с повелите на времето. Образът на Индже (разказът “Индже”) въплъщава свързването на нравствено и естетическо. Героят чрез народа търси себе си, търси пречистване и душевен покой, опорна точка в живота си. В Индже е въплътено юначество, въплътена волност, младост и безстрашие. Той е силен, млад и красив. А това, според Йовков, е предпоставка за добро и красота. Но Индже е жесток и след себе си оставя сълзи, разруха и смърт. Силата и смелостта, вътрешната мощ на личността е впрегната в разрушение. Той посяга и на най-скъпото - собственото си дете. Болката на Пауна е страшна и тя го напуска. Сред пороите кърви Индже вижда горящите очи и чува проклятието на попа - от смъртен към смъртен. Идва и раняването, а с него и равносметката. Тя е жестока - трупове и кръв вижда Индже след себе си. Йовков никъде не естетизира историческия подвиг на героя, а поетизира нравствения катарзис в героя. Равнището на което Йовков разглежда своите герои е екзистенциално. Мъчителната борба със злото в себе си е тази, която ще очовечи, ще очисти разбойника Индже, ще го облагороди и доведе до духовно прераждане, а в крайна степен и до пределното самопознание чрез смъртта. Жестоките вътрешни терзания на героя, драматичните душевни колизии и неизбежната за Йовков победа на доброто са истинските измерения на човешката красота. Този път на узнаване на собствената същност е предаден чрез умело подбраната ретроспекция, която мотивира душевния прелом у Индже, връщайки го назад във времето: посичането на собственото му дете; бягството на Пауна; спомена за окървавения поп, който го проклиня; думите на дядо Гуди изречени с болка и надежда: "Млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар, да имаме като тебе!". Героят е орисан бавно и мъчително да узнава страданието, което го моделира като човек с нови стремления и нови житейскй опори. Юначеството и в двете му героични пози - и като "страшен разбойник” ,и като “закрилник на сиромасите” са само фон на същинската му човешка душевна драма. Известният кърджалийски предводител, оставил след себе си грамадни планини от кости и след когото димят пожарища и витае ужас, възкръсва за доброто наречено обич към човека. Робското страдание и вярата в моралните добродетели на красивите личности са последното стъпало на героя до пълния нравствен прелом. Ето защо бялата грива и сълзата върху нея са детайлен образ-символ на пречистената му душа. Съхранената в човека способност за нравствено прераждане е най-страшната човешка борба - ”Аз срещу аз". Тя е обвита от Йовков с ореола на особена красота. Нейната неотразима мистичност персонализирана в пътя на разбойника Индже към човека Индже е път на намиране на самия себе си, на истинското си "аз". Това обяснява и защо Йовков се стреми да реабилитира не само разбойника, но и бащата Индже.

Йовков естетизира страданието и смъртта. В неговите разкази те винаги са красиви, защото са предизвикателство към силата на човешкия дух и смисълът им е в постигането на прекрасното. А то не е нищо друго, освен човешкото. Ако смъртта при Ботев е смърт в името на отечеството, то смъртта при Йовков е в името на любовта и красотата. Тази толкова честа в “Старопланински легенди” смърт се появява, за да подчертае напълно новата концепция за смъртта при Йовков в сравнение с концепцията в по-ранните литературно-исторически епохи.

Героите на Йордан Йовков, толкова различни и неповторими, са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа, и в света около него - съзвучна вселена от малки и неповторими светове. Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека, за красотата и хармонията в човешката душа. В това пространство властва идеята за вселенско съзвучие, което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят - свят на белязаното от красотата авторово въображение.