Защита и възхвала на родното слово в "Българският език"

Интерпретативно съчинение 973 думи 18.04.2023 vto*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

           Иван Вазов се прекланя пред изначалните опори на българския национален дух – родната земя, родното минало, родното слово. И когато на тях се посегне, поетът бърза да заклейми хулителите им и да защити достойнството на родината.

          Одата „Българският език“ е възторжена прослава и страстна защита на родното слово. Двата основни мотива, които се противопоставят в лирическия текст, са мотивите за грубостта, неблагозвучието, несъвършенството на езика ни, от една страна, и за неговата красота, изящество и историческа мисия, от друга. Творецът разкрива доводите на хулителите на българската реч, за да обоснове тяхната несъстоятелност и да ги обори чрез художествената сила на поетическото си слово. Той не само защитава възможностите на родния език, чудната му мелодика, свежите и живи тонове, които се преплитат в него, а чрез творческото си дарование доказва, че този език е богат и въздействащ, благозвучен и свещен, ярка изява на духовната ни същност. Българската реч не е „орисана“ да служи само за „груб брътвеж", а е призвана да създава звънливи песни, призвана е да пребъде във времето и да съхрани нравствените ни ценности.

          Текстът на одата категорично и директно заявява непримиримостта на лирическия говорител към потъпкването на националния идеал. В цялата творба възхвалата преминава в спор и обратно – разгорещеният спор прелива във възторжено преклонение пред мощта, светостта и красотата на родната реч. Лирическият текст е един своеобразен диалог „със“ словото и „за“ словото ни. То е одухотворено, сякаш оживява пред читателя чрез поетическото майсторство на твореца. Многобройните обръщения придават усещането за съкровеност на връзката с родната реч и подчертават значимостта ѝ, нейното обаяние и святост.

          Още първата строфа има конфликтен, напрегнат характер. Трикратното акцентирано повторение откроява противоречивото присъствие на езика в националната ни съдба. Това е свещеният език на предците, на тяхното гордо присъствие в свободна и мощна България. Но това е и езикът на вековните робски стонове, езикът на страданието. Характерните за текста изрази с променен словоред („език свещен", „стонове вековни“...) подчертават силата на емоционалните преживявания. Родното слово осъществява най-съкровената връзка на човека – с майката и родината:

          език на тая, дето ни роди
          за радост не – за ядове отровни.

          По-нататък в лирическия ход на творбата конфликтността се задълбочава и се открояват двете противоположни тези – клеветата и прославата на езика. Чрез поредица от въпроси лирическият говорител насочва вниманието към болезнената тема за ругателствата и обидите, за гаврата с родната реч, за невъзможността на хулителите на българското слово да вникнат в същността му и открият богатството на неговите възможности. Питанията внушават идеята за разнообразните аспекти, чрез които езикът ни живее в света на българина и го прави духовно богат. Те въвличат и читателя като активна страна в диалога за красотата на родната реч. Но това не е достатъчно за поета. Той държи категорично да заяви своята позиция на родолюбив българин и творец, да открои идеите си не само чрез художествените внушения, но и посредством директно заявеното отношение:

          не, ти падна под общия позор,
          охулен, опетнен със думи кални...

          В централните строфи пулсират възмущението и гневът на лирическия говорител. Той не може да се примири с нападките и охулването на свещения език на дедите. Словото му става все по-изобличително, страстно и категорично. Недопустимо е родният език да бъде оклеветяван и потъпкван не само от „чуждите", но и от онези, които са закърмени с него.

          Поетът използва и възможностите на насмешката, за да се дистанцира от онези, според които българският език не става за поезия, а само за „груб брътвеж“. Според Вазовите преценки подобно твърдение е „низка клевета“, „ругателство ужасно, модно“, което посяга на най-свидното за българина – неговия роден език.

          Финалът на творбата звучи категорично и оптимистично. Последните две строфи са отворени към бъдещето и заявяват поетовото намерение да превърне оклеветения, опозорен, низвергнат от чужди и свои български език в мощно поетическо вдъхновение. Творецът ще извлече от родното слово най-бляскавите му възможности, най-светлите и чисти звукове, най-покоряващата мелодика, за да направи смешни и жалки неговите отрицатели, но и за да остави на бъдните поколения пример за поетическо майсторство, за талантлива импровизация с богатството на родния език. Така противниците на българската реч ще бъдат сразени не само със силата на насмешката и гнева, но и със силата на поетическото слово, с красотата, която един истински художник може да извлече от свещения език на своите деди:

          ох, аз ще те обриша от калта
          и в твоя чистий бляск ще те покажа, 
          и с удара на твойта красота
          аз хулниците твои ще накажа.

          Така лирическият говорител утвърждава идеята за значението на българския език – в миналото, в настоящето и в бъдещето. В творбата се редуват гневът и възторгът, за да очертаят контурите на един въздействащ лирически свят, в който красотата на родната реч не е само заявена, но и внушена посредством таланта, любовта и вярата на един голям творец. Творец, който съхранява езика във времето, обогатява го, осъществява чрез него диалога между поколенията, твори бъдещето на своя народ, на своето отечество.