В своя разказ „По жицата” Йордан Йовков пресъздава мотива за човешкото страдание чрез съдбата на Гунчо и неговото семейство. Именно мъката и страданието са причината тези хора да тръгнат по безкрайните добруджански пътища, водени от надеждата да намерят бялата лястовичка, която ще излекува болната им дъщеря. Случайността ги отвежда при Петър Моканина - човек отзивчив и с благородно сърце. Това е и началото на Йовковия разказ. Разбирайки за нещастието, сполетяло Гунчовото семейство, овчарят става съпричастен към мъката на тези изстрадали хора. Трогнат от вярата в чудото на изцелението, която носи в душата си момичето, той съвсем импулсивно изрича една лъжа, за да му вдъхне надежда за живот. В тази насила изречена неистина от Моканина се крие искреното му съчувствие към съдбата на болното момиче и неговите изтерзани от мъка родители. В думите му се съдържа и една чиста и искрена молитва за спасението на Нонка.
Когато овчарят вижда бащата, спрялата на шосето каруца, майката с отпуснатия ръченик и лежащото до нея момиче, веднага разбира, че тези хора не са тръгнали на път току-тъй, без причина. Веднага улавя мъката в душите им. Чрез художествените детайли в текста писателят изгражда точна психологическа характеристика на литературните си герои. Повествованието на разказа е пречупено през погледа на един наблюдателен човек, какъвто е Петър Моканина. Всички характерни подробности във външния вид на героите и на пейзажа носят скрит символен смисъл. Разчетени, те дават отговор за същността на човека и неговата съдба. Моканина разбира, че Гунчо е сиромах по ризата, която е цялата в кръпки, „едро и неумело шити". Те ясно издават социалното положение на непознатия селянин. Следващите художествени детайли разкриват душевното състояние на героя, в което личи дълбоко страдание. Очите на другоселеца са изпълнени с безкрайна мъка и болка. Той поглежда към овцете, но не ги вижда, защото погледът му е „пълен с грижа". Моканина веднага долавя тази грижа и страданието, което тя е предизвикала у непознатия селянин. Брадата, прошарена с цели снопчета бели косми, също е белег на това страдание. Ръцете на Гунчо треперят, а гласът му е задавен от болезнено вълнение, когато започва да разказва за сполетялото го нещастие. Моканина ясно разбира, че съдбата е донесла на Гунчо тежко изпитание, защото, въпреки всичките си усилия, не може да намери лек за единственото си оцеляло досега дете.
Добруджанският овчар проявява искрено съчувствие към Гунчовото семейство. Той слуша внимателно разказа на бащата за това, което се е случило с момичето, нарича го съчувствено „братко". Моканина не е воден от любопитство, когато разпитва за съдбата на болното момиче и за преживяното от нея. В думите му се долавя желание да сподели мъката на непознатия селянин, да облекчи някак болката в душата му. Когато другоселецът пита за бялата лястовичка, Моканина отговаря съвсем искрено, че не я е виждал. Но веднага разбира, че ще отчае съвсем тези изстрадали хора, за които чудодейната птица е единствената им надежда. От тази лястовичка може би зависи животът на момичето. Затова и сам търси път към надеждата в душите на тези хора. Мислите му, изказани на глас, че щом има други бели животни, значи трябва да има и бяла лястовичка, убеждават по-скоро самия него в необходимостта от вяра в надеждата, отколкото изстрадалите родители на Нонка.
Когато Гунчо завършва своя разказ, дълбоко трогнатият добруджанец тръгва с него, за да го изпроводи и да види болното момиче.
Майката се взира внимателно, за да разбере какво е научил мъжът ѝ за бялата лястовичка. Погледът на момичето е насочен към телеграфните жици. Там то търси сред множеството черни лястовици онази единствената, бялата птица на щастието. Силно впечатлен е Моканина от вида на Нонка, стопена от болестта. Единствено очите ѝ са „още светли, още млади и усмихнати", пълни с жажда за живот. Именно този поглед подтиква добросърдечния овчар да изрече своята благородна лъжа. Когато болното момиче пита дали ще види своята спасителка - бялата лястовичка, болката в душата на Моканина се засилва още повече. С проникновен психологизъм Йордан Йовков разкрива емоционалното състояние на своя герой в този особено драматичен момент: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Съвсем по човешки и напълно естествено той изрича една лъжа, защото усеща със сърцето си, че ако каже истината, ще убие единствената надежда, която все още крепи живота на Нонка. Като потвърждава думите на бащата, който също изрича, една неистина: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката", добруджанецът вдъхва надежда за живот у момичето. В този момент той е напълно съпричастен с Гунчо, който с думите си сякаш подсеща Моканина какво трябва да каже на болната, за да я убеди в съществуването на чудната птица изцелителка. Докато говори, речта на Моканина е емоционално напрегната от силното вълнение. Той повтаря многократно глагола „видя", сякаш иска да убеди и семейството на Гунчо, и себе си, че това, което казва, е истина: „Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той - Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти." С молитвено съдържание са думите на Моканина: „Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...”. Героят сякаш не иска да повярва, че съдбата може да бъде толкова немилостива. В очите на болното момиче той прочита огромното му желание за живот и изцеление.
Съчувствието поражда драматизъм в душата на добрия и състрадателен добруджански овчар. Неслучайно мъката изпълва всичките му сетива. Експресивните глаголни форми изразяват вътрешното състояние на героя: „Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го". Въпросът, който сам си задава: „Бяла лястовичка. Има ли я?", като гледа отминаващата каруца с болното момиче и отчаяните му родители, остава без отговор. Мъката като че ли се е разпростряла по целия свят и само вярата в чудото, наречено бяла лястовичка, е останала като лъч надежда. Викът, който се изтръгва от изпълненото със състрадание сърце на Моканина, е вик за помощ и милост от Бога, защото хората са безпомощни пред страданието от сполетялото ги нещастие. Съпричастен към трагичната съдба на Гунчо и неговото семейство, той сякаш страда заедно с тях: „И като пусна шилото и погледна към небето, той извика: Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!"
Добросърдечният човек не може да остане безучастен към човешката драма, на която става свидетел. Изречената от него лъжа е оправдана, защото тя е благородна и цели да вдъхне надежда за живот на болното момиче. И наистина, когато то чува думите на Моканина, очите му светват от щастие, че ще може да види своята толкова жадувана спасителка - бялата лястовичка.
Разказът „По жицата” е разказ за мъката, съпътстваща човешкия живот. Състраданието на околните намалява болката и душата има сили да понесе своето и чуждото нещастие. Човешкото съпричастие и милосърдие са изключително необходими, както и надеждата, без която човешкият живот би бил немислим.
104411 решения
1944 уроци и тестове
8939 решения
462 уроци и тестове
7893 решения
538 уроци и тестове
3655 отговори на въпроси
1720 резюмета и тестове
773 материали
+Човек и Природа
2258 отговори | 460 уроци