Любовта и красотата в разказа "Ветрената мелница"

Есе 729 думи 21.03.2023 hel*******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

Елин Пелин умее и обича да се съсредоточава върху опоетизиране на нравствените добродетели на българския селянин с неговото непомръкнало чувство за красота, жажда за любов и радост от живота. Това са най-често разкази, в които поезията на човешките души се слива с естествената поезия и свежест на природата. Може би най-характерни разкази от този тип е разказът “Ветрената мелница”.

Главният тип герои в този разказ са не жертвите, страдалците и бунтарите, а мечтателите. Те живеят близо до природата, като непрекъснато търсят нейното спокойствие и хармония. Това е любовта и красотата в разказа „Ветрената мелница”.

Селски чудаци, своеобразни мечтатели са двамата герои на “Ветрената мелница” - Лазар Дъбака и дядо Корчан. Въпреки разликата от възрастта им тези двама сърдечни, трудолюбиви и мечтателни селяни са свързани от общото си смътно чувство на недоволство от живота, който водят. То обаче не се изразява в стихиен бунт срещу съществуващото, а се преобразява в градивен творчески порив и в одухотворен полет към непознатото. В този полет вплитат любовта и красотата. Стихията на волния творчески труд (стрежа на ветрената мелница), на песента, музиката, танца и играта се сливат в тържествуваща стихия на любовта, която за Елин Пелин е висше въплъщение на житейските ценности и най-цялостно осъществяване на човека по законите на красотата и свободата.

Разказът започва с панорамна пейзажна експозиция - “хубавия изглед, що има от четирите страни селото”. Един детайл в този пейзаж (”големият недовършен  и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница”) вече загатва за някаква човешка драма, която ще се разиграе в разказа. Тук са нахвърлени и първите бегли щрихи на главния герой на бъдещата драма - Лазар Дъбака. Той е едно от олицетворенията на любовта и красотата в разказите на Елин Пелин. Споменава се неговата “майсторска ръка” като символ на творческото начало, намеква се и за шеговития му и мечтателен характер.

Чудното, необичайното и легендарното се сливат в едно, за да представят любовта и красотата. Внушена е представата за нещо различно от обикновено случващото се в човешкия делник. А това именно е любовта. Не е случайно, че около строежа на ветрената мелница – това свърталище на духа, се подемат и селяните като за сватба. Събират се да отиграят песните и танците за „Вай дудул”, да демонстрират своята жизненост, надеждите си и любовта. Това те правят с много красота. По „тънката и висока снага” на ветреното творение „ползва” и любовта.

Хукнал е да дири приказката-истина на своя живот, която и тук, както и в много други творби на Елин Пелин, се нарича любовта. Тя ще смъкне заклетия ерген Лазар при лудетината Христина. Христина „полазва”, за да възкреси Лазар. Това  е метонимично назоваване на дяволското от библейската сцена с прелъстяването. Възкресяването с праисторическия набор и изразни средства на Евините дъщери, филтрирани от строгостта на патриархалната свенливост и разкрити чрез еротичните модулации на фолклорната изразност: „Протегна като гургуличка бялата си шийка… плесна с ръце… закачливо му се оплези…”. Лазар бавно, но сигурно влиза в играта. От гледането изпод вежди и уж сърдития тон, та до момента, когато очите му с друг вид любопитство забягват по „високата и стойна снага на момичето”.

Христина може да бъде духовно извисена и горе, и долу, защото душата ѝ е чиста. Тя остава там, където Лазар е достигнал, а в ръченицата вече се изравняват. Всичко това е красота. Започналата игра тласка действието към финала, към любовта. Пътят минава през порива на „славния някога хороигрец” и през формалностите на народния обичай – облога. Самият танц с екстазната си отдаденост е само лирическа поанта преди събитийното. Предопределеността на резултата е ясен още в началото на епизода, както от емоционалното напрежение на Христина и спокойствието на Дъбака, така и чрез фолклорния им пластичен еквивалент: „Изви като лебед бялата си шийка… Той подскачаше като елен”. Фолклорно обобщение на любовта и красотата в разказа „Ветрената мелница”.

Извън формалната, привидна логика на събитията, сбъднатата любов има своите дълбоки, закономерни основания. Финалът звучи като химн, като съвременна приказка за сбъднатите духовни и емоционални чудеса. „Ветрената мелница” е съвременна приказка за любовта и красотата.