Вселената на Йордан Радичков (1929 - 2004)

Тема 1260 думи 30.12.2022 ios******@gmail.com ЕМИЛ Е. ПОПОВ (редактор)

          Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в село Калиманица, област Монтана. През 1947 година завършва гимназия в Берковица. Работи във вестниците „Народна младеж“ (1951 – 1954), „Вечерни новини“ (1954 - 1960) и „Литературен фронт“ (1962 – 1969). От 1986 до 1989 г. е заместник председател на Съюза на българските писатели.
          През 1956 година издава първия си сборник с разкази „Сърцето бие за хората“. Следват „Свирепо настроение“ (1965), „Неосветените дворове“ (1966), „Ние, врабчетата“ (1968), в които Радичков постепенно изгражда своя неповторим разказвачески маниер, превърнал го в един от най-самобитните и интересни български писатели. По това време създава и сценариите за два филма – „Горещо пладне“ (1967) и „Привързаният балон“ (1967). Последният филм е забранен от социалистическата цензура.
          През 1969 г. излиза една от най-зрелите му книги – „Барутен буквар“, последвана от „Всички и никой“ (1975), „Прашка“ (1977) и др. Радичков е автор и на четири театрални пиеси. През 1967 г. е поставена „Суматоха“. Следват „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1984). Те са играни по сцените па почти всички европейски държави и му спечелват го-ляма международна популярност.
          Йордан Радичков е видна обществена личност – заместник-председател на Комитета за духовно развитие, народен представител, популярно лице на обществения живот. Умира на 21 януари 2004 г. в София.

          ВСЕЛЕНАТА РАДИЧКОВ

          Творческия си път Йордан Радичков започва през 50-те години на 20 век като журналист. А по онова време това означава писане на безкрайни репортажи и очерци за героичните трудови успехи на народа по пътя му към светлото комунистическо бъдеще. Този трудов ентусиазъм прониква и в разказите от първата му книга „Сърцето бие за хората“ (1956). Постепенно обаче младият писател започва да осъзнава, че пътят към светлото бъдеще крие множество противоречия, застрашаващи да заличат в човешката душа хилядолетна ценностна система, заменяйки я с едноизмерните интереси на материалното. Масово преселващите се в града селяни не стават граждани, защото все още не са усвоили истинската градска култура. Същевременно обаче са успели да забравят селската. И се превръщат в нещо, което Радичков нарича „верблюд“ или „жироскоп“. А знаем, че жироскопът е уред, който сляпо следва силите на магнитното притегляне и се движи само натам, накъдето тези външни сили го потеглят. Превърнатият в жироскоп човек става лесен за управляване и манипулация. А такава ли трябва да е човешката съдба?
          Ситуацията на това преходно време Радичков нарича или „суматоха“, или „свирепо настроение“. Човекът се лута без посока и цел по този свят и не може да се залови за нищо трайно. А устойчивост му е нужна. И най-естествено е да я потърси в хилядолетните народни вярвания, митове и притчи. Радичковите разкази винаги се изграждат по следния модел – изпаднал в трудна ситуация, героят започва да разказва някаква история. В тази история той иска да намери пример от миналото, поука, която би му подсказала как да се измъкне от затрудненото положение. В това е движещата сила на човешкото разказване. И Радичков започва да разказва. Да разказва за миналото на своето селце, за човешките болки, за абсурдите на живота, за неразрешимите противоречия между надарения с въображение, състрадание и съвест човек и бездушната стихия на природата, която обаче е майка на всичко.
          Цялата тази мъдрост не може да се побере в образа на един свят, създаден по принципа „типични характери в типични обстоятелства“. Затова Радичков се връща към фолклорния тип разказване, който създава основно притчи. Притчата е нравоучителен жанр, изискващ от читателя да разшифрова скритото в разказаната история иносказание и да пренесе универсалния човешки опит в своя собствен живот. Това, че притчата е нравоучителна обаче, не означава, че трябва да е скучна. Напротив – историите, разказани от Радичков, са едни от най-веселите и най-остроумните в цялата българска литература. Използвайки възможностите на иронията, гротеската и абсурда, подпомогнат от своето неизчерпаемо въображение, писателят създава цял един причудлив свят, в който съжителстват фантастични образи от народната митология (тенец, вампир), невероятни същества, родени от срещата между наивното традиционно съзнание и усложнения модерен свят (верблюд, жироскоп), чудати народни мъдреци с библейски имена като Лазар и Сусо (Исус). Този свят е толкова своеобразен, че предизвиква критиката, която първоначално не знае как да реагира, да заговори за „феномена“ Радичков или за „вселената“ Радичков. Не всичко в този „невероятен“ свят може да се разбере лесно. Понякога някои неща така си остават неизяснени, защото твърде много зависят от конкретността на мястото (Северозападна България) или от личните спомени на автора. Но дори и недотам разбираеми, притчите на Радичков изпълняват една много важна роля - учат ни да сме съпричастни с човешкото страдание и да усещаме заобикалящия ни свят.

          „НЕЖНАТА СПИРАЛА“

          За разлика от подчертано условния, гротесково абсурден свят на разказите от 60-те години, ситуирани в невероятното село Черказки (всъщност село с такова име съществува в Северозападна България), по-късните произведения на Йордан Радичков, печатани основно през 80-те години, се изграждат по друга логика. Повечето от тях рисуват една достоверна реалност, в която герои са самият автор, показан или в ролята на писателя Йордан Радичков, или в тази на ловеца Радичков, както и най-близките му хора - синът му, приятелите му Емилиян Станев, Григор Вачков, Методи Андонов и др. Достоверните случки и преживявания обаче са примесени с фантастични истории, с проникновени разсъждения, с невъзможни спомени за едно толкова далечно минало, че не могат да принадлежат на съвременен човек. Така уж достоверната съвременна реалност отново се превръща в иносказателна притча, в чиито символични образи писателят успява да закодира своите послания за човечност и мъдрост. През 1983 г. излиза сборник с разкази, наречен „Нежната спирала“. Книгата е една от най-ярките прояви на този нов авторски подход. 
          Тя включва осемнайсет разказа, в които авторът се появява основно в ролята си на ловец. Само в няколко творби той е показан в ролята на писателя Йордан Радичков. Всеки сюжет се изгражда около някоя обикновена ловджийска или човешка случка, която обаче е видяна по много особен начин, така че се превръща в притча – пример за спазване или за нарушаване на някоя нравствена или битийна норма. Отделните елементи на сюжета са подчертано символични – те, от една страна, са практически достоверни, но в същото време са и дълбоко иносказателни. А единството на сборника се постига чрез прескачане на някои от тези символични образи от разказ в разказ – например образът на шипковия храст, смъртта на някоя птица или на човешкото насилие над природата. Разказът „Нежната спирала“, дал името на сборника, не прави изключение – в него се разказва един ловджийски спомен, споменава се реален човек – режисьорът Методи Андонов, поучението се носи от иносказателния смисъл на два образа – шипковия храст и птицата, както и от различното поведение на хората, утвърждаващи или потъпкващи нравствената норма.

Помогни на потребителите на domashno.bg, като качиш материал!

Ако материалът е одобрен, можеш да спечелиш безплатен абонамент!

Влез или се регистрирай.